Парчета любов

Депресията е празнина. Не може да бъде описана, звучи страшно, ако я споделиш. Тя е състояние, в което не отричаш живота, а отричаш себе си в този живот. Отричаш правото да съществуваш, защото не намираш за кой, за какво и как да продължиш. Усетил си, че животът може и без теб. Тогава къде да отидеш, с кой и какво да правиш!? Това са въпросите, които състоянието депресия, празнината в мен, задават. Има много начини да получиш шамари от Вселената, от земния живот, от обстоятелствата, в които се намираш. Те търсят много начини да ти покажат пътя. В състояние на депресия споделих с моя приятелка следното: - Не ми се живее. Не ме е страх от смъртта. Искам да си ходя! - Според мен, горе ще те върнат - изненадващо ми каза тя, ще те върнат за да изживееш радостта. - Така е, да. Аз не усещам радостта. Искам да си ходя наистина. Там горе, знаеш ли каква е любовта!? - Радостта трябва да си я създадеш ти. Не да чакаш някой да ти я поднесе. И да си дадеш това от което имаш нужда. Да на...

Има етап от нашия живот, когато може да загубим опорната точка. В живота си имаме различни етапи, които са породени от нашето вътрешно състояние. Да загубиш опорната точка също е състояние. Намираме се в етап на пълен крах, както би казал някой. "Вземи се в ръце", би казал друг. Но ми се струва, че всеки етап, всяко състояние трябва да се изживее до край. Ако скрием проблема под килима, ако се направим на силни и пренебрегнем липсата на опора или ще се примирим илюзорно или ще възстановим нещо остаряло, неработещо вече. И ще продължим в този модел. Под килима.  Ако се замислим колко пъти в живота си сме били изправени пред голяма трудност, били сме съкрушени, обезнадеждени или сме загубили работа, приятели, голямата си любов. Какво ще открием? Може би един пренебрегнат момент. Може би сме продължили така или иначе да живеем,  намирайки външна опора. Или по точно хванали сме се за нещо. Нова работа, нов успех, нови приятели. Да, винаги когато нещо си отива, идва др...

Спрете да спасявате хората и да се "жертвате" за тях, без те да го поискат. Това смачква и малкана частицата енергия, която им е останала. Това ги подценява. А вие се явявате някакви спасители, помощници, феи, джуджета или някакви други, заради себе си, не заради тях. Така помагате на себе си, защото сте полезни, но това не е начина. Накрая не сте щастливи от това. Служенето е естествен процес и даденост и не се натрапва. След една истинска, неочаквана вселенска помощ, човек трябва да блесне и това наистина се вижда. Ако не блесне, ако не се разтопи сърцето му в собствените му обятия, ако не иска да притихне и да заплаче тихо от радост, не е направил нищо добро, а точно обратното - създал е кармични отношения. Действал е за сметка на друг, вместо друг, а това какво е ?!  Спрете да позволявате някой да ви спасява, да ви лекува и обгрижва. Сега са времена, когато повече от всякога ние ще се справяме сами, ще водим собствените си битки, битки със себе си, ще бъдем то...

Има много начини да загубиш достойнството си. Моите са от несподелената любов. Три пъти в живота си загубих достойнство и усещах себе си като прозрачна, невидима, малка и незначителна. Една точка в пространството. Ако питате мен, разбира се ще кажа, че това е най - болезненото, което може да ти се случи, непреодолимо преживаляване и разбивач на прекрасни отношения. Турболентен начин за изравняване със земята. Бързо и болезнено. Първо усещаш, че всички мисли те напускат, отлитат от главата ти. Не можеш да говориш, т.е. и думите са те напуснали, не те искат, защото нямаш мисли. И чувства нямаш, разбити са на пух и прах. Вълната преминава надолу по тялото и стига до краката, които остават сковани. Вече не само достойнство нямаш, нямаш нищо. Едни сковани крака и поглед,  който не знае на къде да се насочи. Разбира се към земята, казва за последно достойнството и се отдалечава от теб за да се скрие някъде напълно. Така, че да не го виждаш. Играе на сляпа баба. А ти си сляпа ...

Книгата "Малка рибла" свързва. Щом я отворите, зачетете и навлезете дълбоко, нещо се променя във вас. Може да настръхнете, може да заплувате или просто да се отпуснете, но няма да изпитате нищо негативно. Книгата е "сборник", както е посочено в сайта на фондация Ванеса Виденова, но това не са просто текстове, не са само думи, преживявания, споделяния, мнения. Това са вибрации. Вие също започвате да вибрирате. Тази книга е написана "за да промени света". Ние всички променяме света. Но промяната е не само осъществяване, не само действие, просветляване. Промяната е високо енергийна вибрация. Тази вибрация събира всички. И ако не забравяме, че тук на Земята не сме само розови, червени или само светли, има състояние в което да сме неутрални. В този смисъл можем да усетим себе си, прочитайки книгата. Да не сме категорични, знаещи, можещи, безгрешни, да не сме само добри или само лоши, или само силни или само слаби, да не сме едно или друго нещо. А да сме...

В живота си ще стигнем до бръчките. В тях има една особена красота. Променят те. Всъщност какви изисквания поставя обществото към младостта. Да се доказваш, да вършиш няколко неща, да работиш повече от 8 часа, дори и денонощно понякога, да правиш кариера, пари. Да живееш в един модел на отдаване под наем на себе си за нещо, което не съществува реално. Все едно работиш за един измислен мит, който е поставил изисквания, модели, представи, че светът е това и ние трябва да сме част от този механизъм, който все по - често го наричат матрицата. Но изискванията на днешния ден са различни от тези преди 30 - 50 години, а от тогава и даже още по - назад във времето, нищо не се е променило в една създадена матрица, която всъщност е създадена за нас. Но същевременно тя е създадена от нас. Няма никой друг зад нея. Това сме ние. Ние сме матрицата. Каквото и да работиш важно е да намериш себе си там. И когато го откриеш вътрешно, да го изразиш навън. Да можеш да го проявиш. И двете неща н...

Беше слънчев първи януари. Следяхме стъпките в снега. Отпечатъци от грайфери. Цяла човешка история на някой минал преди нас. Къде е тръгнал? С кого? Дали е бил сам? Или е бил с кучето си? Дали са били само той и кучето? Лапите в снега бяха големи. Вървяха с човешките, близо до тях, неотлъчно. Понякога излизаха от снега и ставаха кални, но не се отклоняваха от обувките. Човешките стъпки обаче бяха хаотични. Различни. Търсещи свобода. Имаше красиви отпечатъци. Имаше и дамски, малки, които тичаха по мъжките, по – едри и големи обувки. Следите в снега бяха като следите в душите ни. Вървят нагоре. Сами или с партньор. Понякога и с куче. Понякога сами. Изкачват се, а след това се връщат. Същите, но по - бързи, по - осъзнати. Свободни ли сме, когато сме сами и можем ли да сме свободни, когато сме обвързани. Стъпките ни не напускат очертанията на пътя, следват общоприетите норми, за да не се отклонят от изпитаното, от изминатото от другите. Свободата в една връзка е различна от вер...

Днес започна бурно. Времето се е развихрило. Хвърчат снежинки, вятър брули лицата, температурата сутринта беше минус 5 градуса в града. Така бурно започнахме и ние седмицата. Спор покрай случая на Черни връх се оказа за мен озадачаващ. Да поставяш под съмнение принципа, че винаги трябва да се помогне на бедстващ човек (в случая изпаднал хипотермия), ми звучи крайно. Крайно като позиция на крайна безчовечност. Същевременно не е крайно и съм изцяло убедена за себе си, да помогнеш в такъв случай. Не съществуват норми, който да те задължат. Освен чл. 139 от НК, който явно мъдрите ни предци са предвидили, заради човешкото бездушие, което се среща. Нормите се пишат заради човешка необходимост, а през 1968 г. е предвидена норма, която да ни задължи да бъдем човечни. Друг е въпросът до колко въобще става въпрос за престъпление в конкретния случай, което е преценка на компетентните органи. За нас остава усещането за човечност и свободата да бъдем хора без предразсъдъци. Да помогнеш не е...

Човек не израства само от мислите си, а и от действията си. Израстване е всяка крачка напред, настрани или нагоре, всяка промяна която ние направим, всяко осъзнаване на това, което ни се случва и защо ни се случва. Израстване е всяка глътка въздух, от която се чувстваме добре. Всяко вдишване и издишване. С вдишването поемаме новото, с издишването освобождаваме ненужното, казват йогите. В този смисъл ние израстваме само защото дишаме и е така. Някои хора мислят много, а не правят нищо. Други действат без да мислят. И в двата случая няма нищо лошо, докато живота не те преобърне на 180 градуса. Така ти поднася ситуациите, че да излезеш от зоната си на конфорт. И тогава усещаш чудото вътре в теб. Усещаш, че наистина ти е добре. И разбираш, че те е било страх да се промениш, да се развиеш, страх те е било да бъдеш себе си, такъв, какъвто си. Независимо от това колко е голямо това нещо вътре в теб, то е уникално и е твоята постигната мечта. И ако не е била ситуацията, която те е нака...

Колко свеж е живота ми бил. А от вътре тъга и унилост. Копучино със дъх на лимон - вкус прекрасен, а скрит във балон. Сякаш друг е живял и обичал. Сякаш всичко било е измислица. И сега ме прободе орисница. Гледам себе си слисана. Имам някаква тъжна душа, като гост мълчалив на света. Смях от вътре, от вън тишина. Тъжна в празници, весела в самотата. И години наред все така, като призрак в деня и в нощта. И живота не го изживях. Себе си бях ли или не бях!? Колко е лесно да си в мъгла. Колко е трудно да се надвиеш. Грешно питах защо съм дошла. Търсех истината да я разбия. И сега вече тайно разбрах. Тук съм да се открия.

- Ти самотно ли си? Колко са дълбоки корените ти? Много си красиво! Имаш пукната кора, но е здрава, силна. Аз вървя и не стоя, като теб на място. Моята кора е външността, но във нея ми е тясно. Имам срещи, пътешествия и не знам кое е важното. Тръгвам, плача и вървя. Но без вик се връщам. Срещам хора по света, в мислите си ги прегръщам. Лягам вечер в самота и не съм си в къщи. - Аз съм тук от векове и не съм самотно. Имам много врагове и приятни гости, с много шумни гласове в бурни нощи. Имам сила да стоя. Да се отстоявам. Имам мъдрост да мълча. И да не забравям. Щом усетя да крещя. Щом повярвам, да се смея. Имам корени, за да съм тук. Да не хуквам в небесата. Да съм стълб дори напукан. И в пукнатините на кората да съм себе си. Напук на представите за красотата. Имам клони да мечтая. Да се моля. Да раздавам. В себе си да се разтварям. Да съм в този жив спектакъл. Да разлиствам, да окапвам. Заедно с листата си. Имам тяло под кората. Глад...

Толкова далеч остана.  Зад завесите. Всеки ден поглеждам към прозореца. Аз съм малката прашинка от перваза, паднала навън. Ужасно страдаща. Но със спускането на завесата от ръката ти, толкова се промених, че станах важна.  Затова, че точно мен ме изолира със прахта и саждите. Затова, че ме видя за малко.

Толкова съм близо до небето. Все натам поглеждам. Търся ги душите вечни, в тях да се оглеждам. Синя светлина ми казва колко е безкрайно всичко. И със обич ми показва да не бъда безразлична. Толкова е светло под небето. Светлината заслепява. Слънцето назаем взето, не го заслужавам. Птица искам да съм волна. Нищо земно не желая. Да летя с крила свободна. За любов да не мечтая. Толкова е синьо на небето. Всички се привличат. Синьото навлиза във сърцето ми в опит да се заобичам. Светлината ме облива тихо. Аз стоя самотно. Като всяка друга птица. И с крила политам.

Първата любов е изненадваща, връхлитаща и страстна, бурна, скрита, неугасваща. Непозната, стряскаща. Първата любов е начинаеща, неясна, тайна и опасна, безнадеждна, безрезервна и безгласна. Неопитна, незнаеща. Единствена, безкрайна, властна. Втората любов е осъзната, балансирана и трудна, сладостна, красива, регулирана. Позната, ясна. Втората любов е опознаваща, спокойна, силна и прекрасна. Търсеща и чакаща. Мъдра, тиха, разтоварваща. Третата любов ...

Всяко нещо ново в политиката е започвало с добро. С добри намерения. И какво се случва след това е необяснимо. Идеята потъва, за мъглява се в някаква пагубна енергия на заблудата, на пошлостта и гордостта. Къде точно се случва това засмукване, центрафуга и промяна на намеренията? Вихърът е силен и действа като магия. Направо омагьосва. И то бързо и неусетно. И това се случва при първата крачка във властта. Тръгват с крак и той е засмукан, в тъмния тунел, заедно със всичко останало. И това се повтаря винаги, години,  десетилетия, векове. Като прокоба е. А хората в обятията на властта са влюбени, за тях това е непорочната любов, а не зла магьосница. Дяволът така прави, той е мил и приятен. Едностранчив и не споменава нищо друго. Интересуват го само дяволски работи. Анархията, като противоположност на властта не би следвало да означава безвластие. Безвластието е свободата. Без власт означава без някакой да налага мнението си за постигане на целите си, които в повечето случаи с...

Понякога ми е ужасно мъчно. Не за нещо. Не за някой. Мъчно ми е за света. И за безкрая. Няма край във нищо и това е трудно. Няма край дори във края. Затова ми е ужасно мъчно. Че живеем, за да ни боли. За да се ошлайфваме, да се обрулим. За да сме отчаяно сами. За да се опитваме да се променяме. Да се изправим на крака. Когато падаме да се огледаме. Да си разменяме вина. Понякога ми е ужасно мъчно. Че се изоставяме. Че се разделяме. А след раздялата забравяме. И никога не се завръщаме. Понякога ми е ужасно мъчно. Че имаме сълзи. Че ни е страх. Че кучето навън изпитва същото. А ние му отвръщаме със гняв. Понякога ми е ужасно мъчно. Не за живота. А за смъртта. Мъчно ми е, че е хубаво. И че има светлина. Но не я заслужаваме.

Има нещо в този път. Нещо тягостно, нещо забравено. Три пъти се опитваме да преминем и да продължим и все не можем да стигнем до никъде. Тръгваме и се връщаме. Последният път заваля дъжд и той ни върна. Облаците бяха точно над нас. Тъмни и тягостни, като пътя под тях. А първият път изминахме най - много разстояние. Потъвахме все повече в някакво друго време. Хем си тук, хем не е сега. Наситено и тягостно усещане със всяка крачка. Очакваш, вървейки, да се освободиш от тази тягостност, но не можеш. Времето те притиска. Не ни остана време да стигнем до някъде и се върнахме. Вървяхме без цел. Като се съди по табелите, пътя води до стара хижа. Два часа ходене и си там. Но навлезеш ли по пътя, нещо започва да те спира. На мен ми стана мъчно, идваше ми да заплача, без причина, спомних всички тъжни мигове. В главата ми се появиха образите на близките ми, който не са тук на Земята вече. Сякаш много отдавна от тук не е минавал никой. Птиците като че ли заобикаляха. Път, който без хора пуст...

В началото на лятото попаднах на International Dans Festival, Haskovo, Bulgaria "Magic World" 2018 г., във вторият му ден. Топло, задушно и тихо време, което си противоречеше с това, което ме въвлече в залата на фестивала. Въпреки, задуха танците се оказаха разхлаждащи. И се потопих, нищо не подозираща, в нещо ново, което ме събуди, в една енергия, театралност, символика.... Не очаквах така да ме грабне, но това беше наистина вълшебство. Вярвам в тези вълшебства. Телата са изразно средство, те говорят без думи. С танците можем да изразим не само какво можем и какво сме научили, а какво мислим, какво искаме, за какво копнеем, към какво негодуваме. Децата не само танцуваха, те рисуваха с движенията на телата и сътворяваха какво мислят за света. Седнах в една голяма "соц" - зала, а се пренесох в бъдещето. Силната музика беше задължителна за фестивалите и ме заведе по един въображаем път, който щях да измина. Седнах на един от предните редове и потънах в седалката. Сл...

Ще запълвам липсващата половина в мен с малки половинки, късчета любов. Подарени ми. И в очакване на моя вътрешен, душевен ред ще живея с половината. Моя тих урок. Като във въображение. Цялата любов ще я държа отвътре. Ще копнея без да я отдавам. И накрая от любов разкъсана. Ще се разгърмя. Отчаяно.

*** Тя стоеше на края на камъка и водата обливаше тялото. Нежността й събуждаше галещо всяка нейна частица отдаденост. Във гърба й лъчите я топлеха. За опора й служеше Слънцето. А Луната отсреща се канеше да обгърне Земята в потайности. Този миг тя отдавна го помнеше. Той я връщаше тук и във себе си. Разговаряше мислено в спомени щом ръцете си смело разперваше. И наоколо ставаше тихо. По - красиво не може да бъде. Миг на тайнствена сила се опитваше да я обгърне. И приемаше всички въпроси, като отговор на молбите й. Леко пристъпваше боса и говореше тихо с лъчите.  *** Той се питаше има ли сила да погледне отново назад. Да повярва, че може завинаги да се влее във любовта. И отпуснал глава върху пясъка, с поглед към небесата, той усещаше колко е лесно да потъне сам в тишината. Да забрави за всичко, което пречеше да си повярва. Да прегърне със мисли морето и себе си да наблюдава. А във него кипеше вълнение, като бурните морски вълни. Те...