Тишината в самотата не разкрива нищо. Дали е края на душата, а всъщност всичко?! В самотата се потапям като в бяла пяна. Тя за мен е допир до една забрава на това което е, на всичко пошло. Дава ми по ясен ден, по лесно робство. Заблудени и занемарени, в собствен блясък, няма как да бъдем откровенни щом говорим с красък, който е едно безсилие да сме ние себе си. Да се чуем и открием все по яростни към безкрайните ни сили. Да сме истински. Да сме свободолюбиви. Да сме приказни. Всичко откровенно е във тишината. Със стоенето във нея откроявам яснотата. Тя мълчи и казва много за душата ни. За емоциите и огъня във сърцата ни. Тя е всичкото, което имаме и е само наша. Да мълчим и да разбираме думите на тишината. Тя е свързана със сетивата ни. Отчаянието и Самотата са в душата ни. Но телата и душите са в единството, във взаимносвързана любов. И предимство има само Бог.