Бъди с достойнство

Има много начини да загубиш достойнството си. Моите са от несподелената любов. Три пъти в живота си загубих достойнство и усещах себе си като прозрачна, невидима, малка и незначителна. Една точка в пространството. Ако питате мен, разбира се ще кажа, че това е най - болезненото, което може да ти се случи, непреодолимо преживаляване и разбивач на прекрасни отношения. Турболентен начин за изравняване със земята. Бързо и болезнено. Първо усещаш, че всички мисли те напускат, отлитат от главата ти. Не можеш да говориш, т.е. и думите са те напуснали, не те искат, защото нямаш мисли. И чувства нямаш, разбити са на пух и прах. Вълната преминава надолу по тялото и стига до краката, които остават сковани. Вече не само достойнство нямаш, нямаш нищо. Едни сковани крака и поглед,  който не знае на къде да се насочи. Разбира се към земята, казва за последно достойнството и се отдалечава от теб за да се скрие някъде напълно. Така, че да не го виждаш. Играе на сляпа баба.

А ти си сляпа душа. И тази душа в момента е сама. Стои си в тялото ти без никаква подкрепа. И плаче. Този плач е вътрешен. На втора линия, подсъзнателен. Това не те е напуснало, все още го можеш. Но последния път, когато загубих достойнството си и плачат го нямаше. Всъщност и предишните пъти съм плакала наум. Истинският плач, мокрите сълзи са били кратък миг, изригване, отпушване и са част от спасението. Но и тук трябва достойнство, а ти го нямаш и да се разплачеш дори.

Има много начини да загубиш достойнството си. И този е най - болезнения. Без любов какво ще правиш, как ще живееш, защо ще живееш? Точно последният път, когато загубих достойнството си, ми беше казано, че не разграничавам любов от харесване, влюбване от привличане. Това е друга дълга тема, за която ще пиша допълнително. Но е важна. Та така, не отказът, не това, че не откликва на любовта ми ме вцепени до степен да загубя достойнството си, а темата за размисъл: "Какво е любовта всъщност?".

За да загубиш достойнството си обаче основният виновник си ти. И тук поставям въпросът за двата варианта за спасение: да не го допускаш предварително, да го обмислиш добре и въобще да не си го причиняваш е първият. С ясно съзнание и добре преценени последствия, достойнството е спасено. Но тъй като любовта изисква жертви, ако наистина е любов, а достойнството иска подкрепа, идва вторият вариант. Когато достойнството е смачкано внезапно, ти с магия, енергия, собствени сили и яростни мисли да го задържиш. Тук освен заклинания, заучени фрази и много клишета, са ти нужни много сили, размахване на ръце, бързо мислене и любов към себе си. 

Ето това са последствията, когато няма любов към себе си. Тогава без достойнство имаш нужда от животоспасяваща операция, в бърза помощ. Не, не е шега. Там връщат към живота. А ти си ходещ мъртвец. И тъй като не обичаш себе си напълно, нищо не ти е останало. Не притежаваш дори себе си. И в такъв случай не ти трябва и достойнство. 

В тази празнина, завършек, драматично преживяване остава една светлина. Тя е точно там, под сърцето, мъничка, невидима, но красива и се нарича "искрица живот". Тя в момента гасне. Постепенно и болезненото се смалява. Въпросът е какво я поддържа. Всички знаем, това е дишането. То не е спряло. 

Има вътрешен механизъм в нас, който ни е вроден и ни предпазва. В такива моменти на крах, той се задейства и невидимо ни прави силни. Когато това се повтаря обаче, ни е нужно да бъдем осъзнати, да се погледнем в очите и да видим истинската си стойност. И ако не успеем да се харесаме от пръв поглед, ако не можем, въпреки повторенията, да се заобичаме, то можем осъзнато да се уважаваме. Тогава ще си върнем достойнството.