Счупени играчки

Има етап от нашия живот, когато може да загубим опорната точка. В живота си имаме различни етапи, които са породени от нашето вътрешно състояние. Да загубиш опорната точка също е състояние. Намираме се в етап на пълен крах, както би казал някой. "Вземи се в ръце", би казал друг. Но ми се струва, че всеки етап, всяко състояние трябва да се изживее до край. Ако скрием проблема под килима, ако се направим на силни и пренебрегнем липсата на опора или ще се примирим илюзорно или ще възстановим нещо остаряло, неработещо вече. И ще продължим в този модел. Под килима. 

Ако се замислим колко пъти в живота си сме били изправени пред голяма трудност, били сме съкрушени, обезнадеждени или сме загубили работа, приятели, голямата си любов. Какво ще открием? Може би един пренебрегнат момент. Може би сме продължили така или иначе да живеем,  намирайки външна опора. Или по точно хванали сме се за нещо. Нова работа, нов успех, нови приятели.

Да, винаги когато нещо си отива, идва друго ново нещо, което ни дава сили да продължим. Случването не е само по себе си, не е просто утвърден механизъм. 

Този принцип ни дава вяра, надежда и ни прави по - силни. Но не е достатъчно. 

Това са външни случвания. 

Имали сме случаи като малки деца, когато някой ни подари плюшено мече или пътуващо влакче, когато сме били тъжни, защото и като деца сме имали своите трудни моменти. Тогава играчката попива нашата болка, ния я обичаме, но я забравяме след време. 

Когато загубих опора в годините, в които всяко случване отвън за мен също беше част от липсата на опора, аз нямаше как да продължа. Тогава измина много време и всички съвети, които получих не работеха вече. Изчерпаха се взаимоотношения, връзки, изчерпа се работата ми. Аз спрях.

Имах чувството, че не съществувам, моя механизъм не работеше. Може би много неща бях замела под килима и сега беше време да ги извадя. Като счупени играчки. Тя пищяхя отдолу, а аз стъпвах върху тях. Стъпвах върху дебелия килим и не им обръщах внимание. 

Докато не започнах да пускам контрола. И счупените, крещящи играчки под килима започнаха да излизат сами. Изскачаха, хващаха ме за гушата и искаха да ги преживея пак. Това беше едно връщане на кадри от моя живот, с недовършени решения и неизяснени ситуации. Кадри на пренебрегване на себе си. 

Известно време животът  ми се повтаряше. Имах известно колебатие, че сама се връщам назад. Да, но времето е относително и всъщност можеш да преживееш живота винаги. Затова тези връщания бяха нова тръпка, полазвания по тялото и издишане на парата. Започнах да осъзнавам, че опора няма и никога няма да има. 

Сама поставих граници, сама напуснах приятелски отношения, които бяха в застой, дадох свобода на връзката си, на изборите на детето си, сама избрах да бъда сама. 

В тази вътрешна обърканост, противоречивост и болка, аз започнах да подреждам счупените играчки. Те заживяха нов живот, но вече не ми тежаха. Противно на очакванията ми, че ще намеря опора, ще намеря за какво да се хвана, ще се заявя като нещоможеща и правеща, аз започнах все повече да се изпразвам, да олеквам и да бъда още повече самотна. Понякога си мислех, че преча и трябва да избягам, да се усамотя,  да се скрия. Но нямах тази възможност, уви тук нещата са земни. Не се случваше така. Затова спрях да правя и планове. Вече знаех, че опорната точка не е от вън. Тя е вътре в мен. Аз съм си опорната точка.

А това е нещо ново, непознато и предстои да го изживея.