- Ти самотно ли си? Колко са дълбоки корените ти? Много си красиво! Имаш пукната кора, но е здрава, силна. Аз вървя и не стоя, като теб на място. Моята кора е външността, но във нея ми е тясно. Имам срещи, пътешествия и не знам кое е важното. Тръгвам, плача и вървя. Но без вик се връщам. Срещам хора по света, в мислите си ги прегръщам. Лягам вечер в самота и не съм си в къщи. - Аз съм тук от векове и не съм самотно. Имам много врагове и приятни гости, с много шумни гласове в бурни нощи. Имам сила да стоя. Да се отстоявам. Имам мъдрост да мълча. И да не забравям. Щом усетя да крещя. Щом повярвам, да се смея. Имам корени, за да съм тук. Да не хуквам в небесата. Да съм стълб дори напукан. И в пукнатините на кората да съм себе си. Напук на представите за красотата. Имам клони да мечтая. Да се моля. Да раздавам. В себе си да се разтварям. Да съм в този жив спектакъл. Да разлиствам, да окапвам. Заедно с листата си. Имам тяло под кората. Глад