Парчета любов

- Ти самотно ли си? Колко са дълбоки корените ти? Много си красиво! Имаш пукната кора, но е здрава, силна. Аз вървя и не стоя, като теб на място. Моята кора е външността, но във нея ми е тясно. Имам срещи, пътешествия и не знам кое е важното. Тръгвам, плача и вървя. Но без вик се връщам. Срещам хора по света, в мислите си ги прегръщам. Лягам вечер в самота и не съм си в къщи. - Аз съм тук от векове и не съм самотно. Имам много врагове и приятни гости, с много шумни гласове в бурни нощи. Имам сила да стоя. Да се отстоявам. Имам мъдрост да мълча. И да не забравям. Щом усетя да крещя. Щом повярвам, да се смея. Имам корени, за да съм тук. Да не хуквам в небесата. Да съм стълб дори напукан. И в пукнатините на кората да съм себе си. Напук на представите за красотата. Имам клони да мечтая. Да се моля. Да раздавам. В себе си да се разтварям. Да съм в този жив спектакъл. Да разлиствам, да окапвам. Заедно с листата си. Имам тяло под кората. Глад

Толкова далеч остана.  Зад завесите. Всеки ден поглеждам към прозореца. Аз съм малката прашинка от перваза, паднала навън. Ужасно страдаща. Но със спускането на завесата от ръката ти, толкова се промених, че станах важна.  Затова, че точно мен ме изолира със прахта и саждите. Затова, че ме видя за малко.

Толкова съм близо до небето. Все натам поглеждам. Търся ги душите вечни, в тях да се оглеждам. Синя светлина ми казва колко е безкрайно всичко. И със обич ми показва да не бъда безразлична. Толкова е светло под небето. Светлината заслепява. Слънцето назаем взето, не го заслужавам. Птица искам да съм волна. Нищо земно не желая. Да летя с крила свободна. За любов да не мечтая. Толкова е синьо на небето. Всички се привличат. Синьото навлиза във сърцето ми в опит да се заобичам. Светлината ме облива тихо. Аз стоя самотно. Като всяка друга птица. И с крила политам.

Първата любов е изненадваща, връхлитаща и страстна, бурна, скрита, неугасваща. Непозната, стряскаща. Първата любов е начинаеща, неясна, тайна и опасна, безнадеждна, безрезервна и безгласна. Неопитна, незнаеща. Единствена, безкрайна, властна. Втората любов е осъзната, балансирана и трудна, сладостна, красива, регулирана. Позната, ясна. Втората любов е опознаваща, спокойна, силна и прекрасна. Търсеща и чакаща. Мъдра, тиха, разтоварваща. Третата любов ...

Всяко нещо ново в политиката е започвало с добро. С добри намерения. И какво се случва след това е необяснимо. Идеята потъва, за мъглява се в някаква пагубна енергия на заблудата, на пошлостта и гордостта. Къде точно се случва това засмукване, центрафуга и промяна на намеренията? Вихърът е силен и действа като магия. Направо омагьосва. И то бързо и неусетно. И това се случва при първата крачка във властта. Тръгват с крак и той е засмукан, в тъмния тунел, заедно със всичко останало. И това се повтаря винаги, години,  десетилетия, векове. Като прокоба е. А хората в обятията на властта са влюбени, за тях това е непорочната любов, а не зла магьосница. Дяволът така прави, той е мил и приятен. Едностранчив и не споменава нищо друго. Интересуват го само дяволски работи. Анархията, като противоположност на властта не би следвало да означава безвластие. Безвластието е свободата. Без власт означава без някакой да налага мнението си за постигане на целите си, които в повечето случаи са на

Понякога ми е ужасно мъчно. Не за нещо. Не за някой. Мъчно ми е за света. И за безкрая. Няма край във нищо и това е трудно. Няма край дори във края. Затова ми е ужасно мъчно. Че живеем, за да ни боли. За да се ошлайфваме, да се обрулим. За да сме отчаяно сами. За да се опитваме да се променяме. Да се изправим на крака. Когато падаме да се огледаме. Да си разменяме вина. Понякога ми е ужасно мъчно. Че се изоставяме. Че се разделяме. А след раздялата забравяме. И никога не се завръщаме. Понякога ми е ужасно мъчно. Че имаме сълзи. Че ни е страх. Че кучето навън изпитва същото. А ние му отвръщаме със гняв. Понякога ми е ужасно мъчно. Не за живота. А за смъртта. Мъчно ми е, че е хубаво. И че има светлина. Но не я заслужаваме.

Има нещо в този път. Нещо тягостно, нещо забравено. Три пъти се опитваме да преминем и да продължим и все не можем да стигнем до никъде. Тръгваме и се връщаме. Последният път заваля дъжд и той ни върна. Облаците бяха точно над нас. Тъмни и тягостни, като пътя под тях. А първият път изминахме най - много разстояние. Потъвахме все повече в някакво друго време. Хем си тук, хем не е сега. Наситено и тягостно усещане със всяка крачка. Очакваш, вървейки, да се освободиш от тази тягостност, но не можеш. Времето те притиска. Не ни остана време да стигнем до някъде и се върнахме. Вървяхме без цел. Като се съди по табелите, пътя води до стара хижа. Два часа ходене и си там. Но навлезеш ли по пътя, нещо започва да те спира. На мен ми стана мъчно, идваше ми да заплача, без причина, спомних всички тъжни мигове. В главата ми се появиха образите на близките ми, който не са тук на Земята вече. Сякаш много отдавна от тук не е минавал никой. Птиците като че ли заобикаляха. Път, който без хора пуст

В началото на лятото попаднах на International Dans Festival, Haskovo, Bulgaria "Magic World" 2018 г., във вторият му ден. Топло, задушно и тихо време, което си противоречеше с това, което ме въвлече в залата на фестивала. Въпреки, задуха танците се оказаха разхлаждащи. И се потопих, нищо не подозираща, в нещо ново, което ме събуди, в една енергия, театралност, символика.... Не очаквах така да ме грабне, но това беше наистина вълшебство. Вярвам в тези вълшебства. Телата са изразно средство, те говорят без думи. С танците можем да изразим не само какво можем и какво сме научили, а какво мислим, какво искаме, за какво копнеем, към какво негодуваме. Децата не само танцуваха, те рисуваха с движенията на телата и сътворяваха какво мислят за света. Седнах в една голяма "соц" - зала, а се пренесох в бъдещето. Силната музика беше задължителна за фестивалите и ме заведе по един въображаем път, който щях да измина. Седнах на един от предните редове и потънах в седалката. Сл

Ще запълвам липсващата половина в мен с малки половинки, късчета любов. Подарени ми. И в очакване на моя вътрешен, душевен ред ще живея с половината. Моя тих урок. Като във въображение. Цялата любов ще я държа отвътре. Ще копнея без да я отдавам. И накрая от любов разкъсана. Ще се разгърмя. Отчаяно.

*** Тя стоеше на края на камъка и водата обливаше тялото. Нежността й събуждаше галещо всяка нейна частица отдаденост. Във гърба й лъчите я топлеха. За опора й служеше Слънцето. А Луната отсреща се канеше да обгърне Земята в потайности. Този миг тя отдавна го помнеше. Той я връщаше тук и във себе си. Разговаряше мислено в спомени щом ръцете си смело разперваше. И наоколо ставаше тихо. По - красиво не може да бъде. Миг на тайнствена сила се опитваше да я обгърне. И приемаше всички въпроси, като отговор на молбите й. Леко пристъпваше боса и говореше тихо с лъчите.  *** Той се питаше има ли сила да погледне отново назад. Да повярва, че може завинаги да се влее във любовта. И отпуснал глава върху пясъка, с поглед към небесата, той усещаше колко е лесно да потъне сам в тишината. Да забрави за всичко, което пречеше да си повярва. Да прегърне със мисли морето и себе си да наблюдава. А във него кипеше вълнение, като бурните морски вълни. Те отс

Аз си нося мечтите във чанта и ги вадя когато поискам. Да ги видя дали са останали или тайно от мен са напуснали. Те стоят си така непокътнати, във тефтери прилежно записани. Номерирани и подредени. А във края стоят разпокъсани. Все по - трудно е да проумея как веднъж ще изкочат навън, щом така всеотдайно ги крия, без вода и без въздух, на тъмно?!

Любовта си стои непотърсена във сърцето, което я крие. Силно, шеметно, много разтърсващо може тази любов да избие. Като огън запален от страсти. Като песен кръжаща със вятъра. Като думи изречени гласно. Като допир случаен с телата. Но дори като гръм да се сблъскат две любовни насрещни желания, щом сърцето пак я отблъсне любовта си остава терзание. Не се обръщам и не я желая. И любовта се скрива в мен. Не виждам начини да я призная. Превръщам я във песен.

Стоя захвърлена от себе си, във ъгъла на своите желания. Не си говоря и не се разпитвам, за нищо от което се нуждая. Облечена съм във разкъсани парчета, от любовта и от мечтите неизречени. Душата само ми е разсъблечена, но се е скрила зад завесите.

Когато сбъркам можеш ли до ме прегърнеш и укорително, приятелски да ме погледнеш? С едно разтърсване отново да ме върнеш,  във скучните, безлични, сиви делници. Не е това, което искам да живея. Не е любов и вяра, а тъга и самота. Със всичко и със всеки искам да се слея. А всъщност трябва ми заключена врата.  Когато сбъркам можеш ли да преобърнеш погрешната ми мисъл за света? Да ми покажеш, че света е зрънце, което ще покълне в любовта. Не е възможно всичко да е пропиляно. Все още може новото да се роди. Все още може би си заслужава да се опитаме и да го сътворим.

Стоях на края на скалата потънала във самота, поглеждах тихо към водата и скланях със тъга глава. Този миг за мен е на промяна, тънък слой във мен се прероди. Мислено говорех си за станалото и копнеех за това, което предстои. А небето ме помилваше с утеха. За какво ли се разкъсвам на скалата? Пътят е красив и неизвестен, аз очаквам неочакваното. Затова с умора и неяснота леко тръгнах по водата боса. И усетих хладината на света и безмислието на въпросите си.

Не зная моя договор със Бог какъв е. Клаузите му понякога са поверителни. Анексите ги сключвам принудително, когато губя вярата, когато сбъркам. В една основна точка се придържам. В разделите да съм изправна винаги. Когато с мен върви любовна сдържаност, накрая няма огнени предели. Не го четях, а го живях забързано. Пропускала съм цели алинеи. Тогава пак отново съм се връщала, за да повтарям ненаучените теми. Не съм внимавала, когато го подписвам, когато съм поставяла въпросите. Сега се чудя от кого да си преписвам онези скрити знаци и насоките. Но в него има нещо много важно. Дори не е било въпрос на преговори. Разбрах, че всяка клауза израства със моята любов към себе си.

Какво е самота сред много хора, когато в свободата си затворен? Самотен в суматохата е същото, когато в празен дом се връщаш. Когато чуваш, без да знаеш. Когато виждаш без да искаш. От чутото нехаеш. Видяното те стряска. Когато пееш във водата. Когато викаш в небесата. От пеенето се удавяш. От викането се забравяш. Когато искаш, а не даваш. Когато даваш, но не искат. Във искането се раздаваш. А получаването те отблъсква. Когато си самотен всеки ден, превръщаш се в магнит за хората. Тогава и да тръгваш уморен, отново се завръщаш във умората.

Какво е този свят? Дали росата и капките сълзи по тънките листа? Дали играта на малките деца, навън захласнати сами? Дали заспалото на двора куче, завързано с верига за врата? Дали умиращя сам в гората, загубил се нарочно през нощта? Дали светът е всичко чуто, научено, видяно, осъзнато? Дали се учим на свят или от него се отучваме, когато го напускаме със нежелание? Дали се връщаме да си довършим, да се се ошлайфваме, да ни боли? Дали сме гости и дали сме тукашни? Създаваме го като дишаме, творим, като се караме, като мълчим или мечтаем, като прощаваме. Или, кагато спим ни сътворява, когато плачем се пречупваме, когато сме съгласни ни помага, когато се бунтуваме, отвръща ни. Дали се чуваме, дали сами разбираме? Дали сме във илюзия или я преоткриваме? Дали в сън сънуваме, дали живеем? Дали не се преструваме на себе си? Дали сме ние?