Пропускане към основното съдържание

Пътуване във времето




Някъде там далеч във времето се е водела война. България участвала в нея на страната на нападателите (да използвам езика на историците). На страната на губещите след всичко. Но каквото и значение да има такава война за историята ни, такова значение има и за всеки отделен човек, живял тогава и продължил живота си години след това. За всяка съдба, за всеки миг, за нас сега. Тези събития са се отразили на потока на времето, на събитията след това, на цялата верига от време след войните. Дори да е бил далеч от ударите на бомбите, отделният индивид е усетил техния екот, миризмата на прах и барут, страха на човешката душа и нечовешката жестокост. Това се усеща дори и сега, толкова далече във времето и в същото време не толкова, защото къщата в която се е родила и живяла баба ми я е имало по време на войните, има я и сега.
Баба само веднъж ми разказа този случай и то случайно, по повод на друг неопроделен разговор. Тя никога не ми беше споменала даже за войната. Че все пак е живяла в такива времена, че е била дете тогава. Паметта се самоизтрива, съзнателно и целенасочено, самозапълва се с настоящето.
- В къщата на село настаниха немци – започна да говори баба, а гледаше разсеяно, сякаш назад във времето. Очите й се премрежиха, станаха стъклени, както винаги когато човек се пренася със спомените си в друг свят. И гледаше настрани. С усмивка.  – Още си спомням много добре. Един от тях беше високо, младо момче. А аз бях малко дете, на 5,6 години. Той обичаше да ме слага на коленете си и да ми се радва. Разказваше ми, че имал дете като мен. И все ми се радваше. Вечер като дойдеше за нощуване.
     - Имали сте военни в къщата на село – учудено и плахо попитах аз, за да накарам по този начин баба да ми доразкаже още нещо, като се чудех защо не ми е споменавала нищо до сега. Но тя само поклащаше глава и не каза нищо повече. Времето е избелило спомените, но усещанията са останали.
- Животът ни беше мизерен и труден – тя продължи своя си рефрен – Вие сега имате всичко. Радвайте се. За нас беше трудно. Работехме от малки. По цял ден бях с кравата по полето, а ходех и на училище, когато можех. Животът на тогавашните деца беше труден живот. Работехме за да има какво да ядем. Но се обичахме. Държа ли сме едни за други.
Слушах всичко това и не смеех вече да питам. Започнах да си представям живота на баба. Картините се сменяха в съзнанието ми и бяха все от село. Материална нищета, много деца, слабо образование и война. Но е имало вяра. Малко селце, с малко хора и трудно ежедневие, което те поглъща изцяло. За да има какво да ядеш, трябва да го произведеш. На нивата, със собствените си ръце, с ръцете на бременните жени, с ръцете на твоите деца дори. Не ти трябват пари. Сега парите решават всичко.
Лятото беше горещо, а тази година започна още през май месец. Та дори и април се беше затоплил, още преди Великден. 
Сега, аз вървя по улиците на бабиното село и музика звучи в ушите ми. Тонове на гайда и звънци. А улиците, в това село, все още са прашни, тесни, сбити, само за да преминеш през тях. Уж е сега, а се усеща старото, то е тук. Не си е тръгвало никога. Тук са и нашите баби. Срещнали нашите дядовци. Тук сме и ние с тях. Заедно сме.
Когато близък роднина си отиде от този свят, ставам половин човек. Той отнася нещо със себе си. Но оставя част от своята душа. И аз понякога сякаш действам като тази душа. 
Някои къщи са занемарени, други превърнати в разкошни вили. Но едно поколение възрастни напуснаха отдавна тези къщи и отидоха в града. Къщите останаха там на село, самотни и кънтящи от шума на миналото в тях. Построиха блокове, нови къщи и квартали в градовете. И заживяха там.
А днешните времена са такива, че хем искаме да живеем в града, хем на село. Затова сме тук, по селските улици, на селския събор с тъпаните. Тичаме от едно място на друго и не можем да си намерим спокойствие. Няма го. Дори на село, където вече не е по – различно от града. Като модернизация на живота - телевизори, антени, телефони, интернет. Няма разлика. Те ни преследват и на село, или ние ги повличаме с нас. Само си губим времето да се правим на виладжии. Днешните времена са някаква смесица.
Вървя и долавям миризмата на миналото. Нито автомобилите, нито новите хора, са заличили усещането за него. Ето, едно слабо момиче отвързва въжето на кравата, дърпа я и се забързва. Днес е тържеството в училище. Тя, по – голямата сестра и най – малката сестра имат участие. Бързаше за да препита сестра си, дали е научила песничката, която ще пее. Селото беше малко, щеше да има шепа родители, но за тях това беше голяма сцена. А кравата само се разсейваше тук и там и си подбираше треви.
     - Хайде. По – бързо, моля ти се. Не мога вече. Закъснявам – продължаваше да я дърпа детето и да й се моли.
Сигурно тържеството е започвало вече. Без нея. Нямаше да е за първи път. Но в този момента, когато почти се отказа, се появи баща й. Той се задъхваше отдолу по прашния път. 
-  Къде си забързала. Нали ти казах, че ще дойда да ви прибера. А си тръгнала сама.
Той продължи да й се кара до къщата, но детето отдавна не го слушаше. Изтича вътре и след малко беше пременена в нова рокля и ухилена до уши. Тържеството беше започнало с много хора и много музика. Бяха дошли гости от града, от някакво градско училище.
Стигнаха с баща й до училището точно преди да излезе сестра й на сцената. Тя застана с новата си рокля на средата и трябваше да започне на пее. Музиката засвири, а тя продължаваше да стои и да мълчи. Беше забравила текста. От притеснение. От вълнение. Стоя, стоя и накрая се разплака.
Тогава баща й изтича на сцената и я гушна. Свали я от там, за да не се срамува повече.
Баба два, три пъти ми разказваше този случай с останал яд в нея:
     - Тогава аз я дръпнах настрани, за да не види татко и я набих. Сложих й един бой. Защото се изложи пред цялото училище и пред селото. Ще плаче тя… - Сега продължаваше да мисли така.
Като я гледах нея и като знам сестра й, ми беше странно какви са били деца. И какви са сега две баби. 
- Татко почина внезапно. Ние бяхме малки и още се въргаляхме по прашните улици на селото. Още се чудя къде отиде и защо си отиде. Защо ни остави такива непослушни, неоформени - звучаха в главата ми разказите на баба. Отделни нейни спомени. Все в това село. Като всяко момиче, обичах да я питам как се е омъжила. Била млада, запознали се на хорото. Дядо ми идвал от друго село за да си търси мома.
Омъжила се за красив мъж, била на 16 години. Толкова красив, че на лицето й се появила една усмивка, леко и приятно да ти е. Като неговата.
Баба живя в новия свят. Но не се докосна до него. Така е със всички баби. Всеки живее в своя свят.
Живееше, дълги години, сама в своята къща в града. Сега къщата е изпълнена с хора, но е празна. Баба я няма.


Коментари

Популярни публикации от този блог

Безкрайност

Ще се завръща душата ми
на Земята отново.
За да измине до края света.
За да не бъде такава,
каквато не иска да бъде сега.

Ще се завръща сърцето ми
на Земята отново.
За да намери онази любов,
която да вземе със себе си горе,
когато напусне самотно света.

Ще се завръщам безформена
на Земята отново.
Не съм разбрала в какво.
Но усещам, че има
безкрайности много
и много въпроси "Защо?".

Отричане

Бих те обичала много.
Но не ми разрешавай
да запаля във себе си огъня,
който не се потушава.

Бих те докосвала нежно.
Но не ми позволявай.
Отдръпни се небрежно
и се забавлявай.

Бих те целувала вечно.
Но не ми отговаряй.
Без да ме пренебрегваш,
без мен продължавай...

Бих те забравила трудно.
Но не ми забранявай,
щом отново се върнеш
да ти се подчинявам.

Моята йога

Йога събира всички души, които вървят по различни пътища, за да се свържат в едно. За да се слеят в цялото, в единството. И да разцъфнат, като лотос. С всичките разклонения и нишки, които ни свързват. Така както сме изтъкани ние, така всички сме свързани в единството. Йога ни срещна в едно цяло. Всеки върви по път различен от другите, учи своите уроци, различни от предишните уроци, прави неща неповторими за света. Всеки изживява своя живот по своя път. И всички вървим със светлината, носейки душата си към единението. Към сътворението. Йога води по този път. Помага, избистря съзнанието, ума и сетивата ни. За да е леко на душата. Всичко е за нея, за душата ни. Тя обитава тялото, което трябва да обичаме. Йога гали тялото, стимулира всеки неврон, всяка жилка и ги отпуска. За да се отпусне душата. По своя път. Пътя към вечността. Пътя към другите. Пътя към себе си.
Йога не е състезание. Йога е дишане и движение на тялото, което е присъщото на човека. Неизменното дишане и необходимото движ…