Пропускане към основното съдържание

Публикации

Разговор с едно дърво

- Ти самотно ли си?
Колко са дълбоки
корените ти?
Колко си красиво!
Имаш пукната кора,
но е здрава, силна.

Аз вървя и не стоя,
като теб на място.
Моята кора е външността,
но във нея ми е тясно.
Имам срещи, пътешествия
и не знам кое е важното.

Тръгвам, плача и вървя.
Но без вик се връщам.
Срещам хора по света,
в мислите си ги прегръщам.
Лягам вечер в самота
и не съм си в къщи.

- Аз съм тук от векове
и не съм самотно.
Имам много врагове
и приятни гости,
с много шумни гласове
в бурни нощи.

Имам сила да стоя.
Да се отстоявам.
Имам мъдрост да мълча.
И да не забравям.
Щом усетя да крещя.
Щом повярвам, да се смея.

Имам корени, за да съм тук.
Да не хуквам в небесата.
Да съм стълб дори напукан.
И в пукнатините на кората
да съм себе си. Напук
на представите за красотата.

Имам клони да мечтая.
Да се моля. Да раздавам.
В себе си да се разтварям.
Да съм в този жив спектакъл.
Да разлиствам, да окапвам.
Заедно с листата си.

Имам тяло под кората.
Гладко, плътно, топло.
И  във него скрита сила.
Вътре…
Скорошни публикации

Прах

Толкова далеч остана. 
Зад завесите.
Всеки ден поглеждам
към прозореца.
Аз съм малката прашинка
от перваза,
паднала навън.
Ужасно страдаща.

Но със спускането
на завесата от ръката ти,
толкова се промених,
че станах важна. 
Затова, че точно мен
ме изолира със прахта
и саждите.
Затова, че ме видя
за малко.

Синьо

Толкова съм близо до небето.
Все натам поглеждам.
Търся ги душите вечни,
в тях да се оглеждам.

Синя светлина ми казва
колко е безкрайно всичко.
И със обич ми показва
да не бъда безразлична.

Толкова е светло под небето.
Светлината заслепява.
Слънцето назаем взето,
не го заслужавам.

Птица искам да съм волна.
Нищо земно не желая.
Да летя с крила свободна.
За любов да не мечтая.

Толкова е синьо на небето.
Всички се привличат.
Синьото навлиза във сърцето ми
в опит да се заобичам.

Светлината ме облива тихо.
Аз стоя самотно.
Като всяка друга птица.
И с крила политам.

Любовта

Първата любов е изненадваща,
връхлитаща и страстна,
бурна, скрита, неугасваща.
Непозната, стряскаща.
Първата любов е начинаеща,
неясна, тайна и опасна,
безнадеждна, безрезервна
и безгласна.
Неопитна, незнаеща.
Единствена, безкрайна, властна.

Втората любов е осъзната,
балансирана и трудна,
сладостна, красива, регулирана.
Позната, ясна.
Втората любов е опознаваща,
спокойна, силна и прекрасна.
Търсеща и чакаща.
Мъдра, тиха, разтоварваща.

Третата любов ...

властта, намерението и астрологията

Всяко нещо ново в политиката е започвало с добро. С добри намерения. И какво се случва след това е необяснимо. Идеята потъва, за мъглява се в някаква пагубна енергия на заблудата, на пошлостта и гордостта. Къде точно се случва това засмукване, центрафуга и промяна на намеренията?
Вихърът е силен и действа като магия. Направо омагьосва. И то бързо и неусетно. И това се случва при първата крачка във властта. Тръгват с крак и той е засмукан, в тъмния тунел, заедно със всичко останало. И това се повтаря винаги, години,  десетилетия, векове. Като прокоба е. А хората в обятията на властта са влюбени, за тях това е непорочната любов, а не зла магьосница. Дяволът така прави, той е мил и приятен. Едностранчив и не споменава нищо друго. Интересуват го само дяволски работи.
Анархията, като противоположност на властта не би следвало да означава безвластие. Безвластието е свободата. Без власт означава без някакой да налага мнението си за постигане на целите си, които в повечето случаи са налаган…

Няма край

Понякога ми е ужасно мъчно.
Не за нещо. Не за някой.
Мъчно ми е за света. И за безкрая.
Няма край във нищо и това е трудно.
Няма край дори във края.

Затова ми е ужасно мъчно.
Че живеем, за да ни боли.
За да се ошлайфваме, да се обрулим.
За да сме отчаяно сами.

За да се опитваме да се променяме.
Да се изправим на крака.
Когато падаме да се огледаме.
Да си разменяме вина.

Понякога ми е ужасно мъчно.
Че се изоставяме. Че се разделяме.
А след раздялата забравяме.
И никога не се завръщаме.

Понякога ми е ужасно мъчно.
Че имаме сълзи. Че ни е страх.
Че кучето навън изпитва същото.
А ние му отвръщаме със гняв.

Понякога ми е ужасно мъчно.
Не за живота. А за смъртта.
Мъчно ми е, че е хубаво.
И че има светлина.
Но не я заслужаваме.

пътят

Има нещо в този път. Нещо тягостно, нещо забравено. Три пъти се опитваме да преминем и да продължим и все не можем да стигнем до никъде. Тръгваме и се връщаме. Последният път заваля дъжд и той ни върна. Облаците бяха точно над нас. Тъмни и тягостни, като пътя под тях. А първият път изминахме най - много разстояние. Потъвахме все повече в някакво друго време. Хем си тук, хем не е сега. Наситено и тягостно усещане със всяка крачка. Очакваш, вървейки, да се освободиш от тази тягостност, но не можеш. Времето те притиска. Не ни остана време да стигнем до никъде и се върнахме.
Като се съди по табелите, пътя води до стара хижа. Два часа ходене и си там. Но навлезеш ли по пътя, нещо започва да те спира. На мен ми става мъчно, идва ми да заплача, без причина, да си спомня всички тъжни мигове. Сещам се за близките, който не са тук на Земята вече. Сякаш много отдавна от тук не е минавал никой. Птиците като че ли заобикаляха. Път, който без хора пустееше и тъгуваше за хората,  които са го забр…