Пропускане към основното съдържание

Пълнолунието




Беше невероятно, незабравимо. От магистралата, през асфалтовите пътища и ето ни там. В началото на селото бяха гробищата. Това срещнахме първо. Помислих си веднага, че сме сбъркали, но водещата кола продължи напред. По доста по – тесен път изминахме още малко разстояние и пристигнахме в селото. Когато слязохме от колите, навън беше влажно и хладно. И именно тази странна влага обзе сърцето ми завинаги. Омагьоса ме и сега не съм същата. Видях душите на хората. С багажа преминахме през обикновен метален мост, който възприех като вълшебна връзка с нещо. Тогава не знаех какво.
Тук имаше пътека, по която продължихме. Тясна, тревна пътека и тъмно зелени мокри нишки се накланяха към леко утъпканата част, където стъпваха обувките. И със всяка моя крачка лицето ми се усмихваше все повече, а вътре в мен нахлуваше още магия, от тази която ме обзе в началото. Тревата мокреше кецовете ми с росата от снощния дъжд. Аз се пречиствах.
Реката ни прегърна всички. Всеки беше приет от нейните води, сякаш ни е чакала там, докато тече, като пазител на нашите неподозирани мечти и ни ги поднасяше с водите си. Вървях по пътеката сама със себе си, след другите, с един куфар в ръка. Реката течеше надолу, а колоната се движеше нагоре, към непознато за мен място. Не мислех, не знаех, не очаквах. Сърцето ми се усмихваше, а омагьосаната ми душа мълчеше. Само шума на реката говореше.
От стаята гледката беше вълшебна. Едни малки прозрачни облачета висяха като нещо отделно от заоблените върхове на планината около нас. Като дим. Да затаиш дъх и да полетиш в друг свят. На природата, на тишината. Планината беше обгърнала сърцата ни и ни пазеше в този момент.
В стаята имаше четири камъчета, на малка масичка, оставени от някого. Изиграхме игра за да разпределим леглата. Избрах лилавото камъче и ми се падна лилавото легло. А камъчетата бяха еднакви, като душите ни в този момент. Беше преди нощта на пълнолунието.  В тази стая ни отведе луната, пръскаща женска енергия, но там ни събра мъжката мисъл на К. 
-       Ще се наложи да делите четирите тази стая.
Не се наложи. Стаята и къщата ни промениха.
Преди да разпределим леглата, чрез четирите камъчета, аз седнах на едното. И се чувствах празна, нямах мисли, нямах желания, не помнех, не очаквах. Не си спомням дори как се изкачих и как се озовах в тази стая. Тези четири души ми бяха познати, без да ги познавам преди това. Където и да ме поставеха, каквото и да ми кажеха, аз в този момент бях празна. А момичетата, всяка със своята сила, връхлетя в тази празнина. С енергия, с откровеност, със спокойствие и красота. Никой не знае кой как възприема обстоятелствата и ситуациите, но тук нямаше значение. Къщата ни обгърна със своята енергия и аз попивах без да знам какво точно се случва с мен. Ослушах се, за да чуя нещо, което щеше да ме върне в другия живот, в който енергията е притъпена от ежедневието. Тогава усещането ми потърси отговор в разума и даде някакво  уклончиво разрешение  на моето състояние на енергийно зашеметяване. Тук е имало хубави моменти и всичко е пропито с положителни емоции и силна човешка енергия. Като в църквите, където силните молитви са пропити в стените и в иконите и като влезеш, душата ти се успокоява, сякаш влизаш у дома си. Разумът не дава истинските отговори. Някои усещания не могат да бъдат определени по никакъв начин. Аз бях щастлива. И това го изрекох на глас пред всички. Когато чух гласа си се учудих, но въпроса беше от какво съм щастлива.
Има само един начин да сме щастливи - да не желаеш нищо. Имаш цели, мечти, стремежи. Но не желаеш нищо. Защото те се случват. Бях щастлива в този момент, защото не желаех нищо. Бях в самия момент. А животът ми след това се промени.
Групата се събра като цяло около масата и храната. Това е свещеното място. Даже мъж и жена пристигнаха незнайно от къде, именно когато бяхме вече седнали там. Те се появиха като от гората. Били се загубили. Тяхното приключение е било това. Колко е хубаво да се загубиш. Помислих си дали са успели и те да се омагьосат при пристигането си. Дали и тях ги е обгърнала влагата и хладния въздух при вълшебния мост и реката, които сякаш се отделяха от всичко останало.
Храната беше специална. Много различна от разните мусаки и всички други омръзнали ми за готвене манжди. Супата беше прозрачна, наистина чиста от застройки и подправки. Лека за стомаха. За да е леко на душата и тялото. За да са леки и мислите. Тук някой готвеше вълшебно. Но тя се появи на другия ден.
Цялото село беше покрито с мащерка. Миризмата и навлизаше в гърлото ми, попиваше по дрехите ми. Лека мъгла се разстилаше в далечината, там при онези планински хребети, които обикаляха около селото и го топлеха в прегръдката си. И чак извън него намерих обхват на телефона си. Вечерната разходка през селото и по пътя извън него, преминаха с миризмата на мащерка и търсене на обхват за телефоните. Още, когато пристигнахме обиколих всички ъгли на къщата, но не. Така се озовах на площада при магазина с надпис: „Дъ шоп чуклата”. Двама мъже ме загледаха. Видях се в очите им като странна жена с телефон в ръка. Аз правех по две, три крачки в различни посоки. 
 - Еми, нямам обхват – им отговорих на незададения въпрос. 
 - Как няма. Аз имам.
Това ме учуди още толкова. Но мобилния оператор бил друг. Така без телефон бях до вечерта, до разходката.
Дългата 14 км. разходка на другия ден, „селфитата”, смеха, разказите за Сидхарта, дивите ягоди, ще запомня като филм. Местното куче, с малките си, го има на повечето снимки, които правех. То ни беше водач, в началото, при тръгването за манастира, но след това го загубихме. В смях и слънце стигнахме целта. Но връщането беше на бегом. Малко преди селото кучето се появи отново и изтича пред нас. То ни беше чакало там, на своя територия. А ние можеше да не се върнем. Миризмата на мащерка отново навлезе в ноздрите ми.
Вечерта беше страшна за мен. Това го разбрах, когато бързо се качих при момичетата в стаята, за да не ме е страх. Цялата къща, възхищението ми от стила й и топлината й, рухна. От страха ми. Не казах на момичетата, за да не мислят по този въпрос. Дори да не ги вълнува същото, думите влияят. Подсъзнателно. Но преди да заспя, гледах през щорите в гората над къщата и всеки миг очаквах да видя нечии призрак в тъмнината зад дърветата.
Жената говореше отчетливо и ясно. Бях проследила М. и седнах при тях. Беше вече късно след вечерята и мракът все по – силно ни обгръщаше. В такива вечери се чувствам като призрак. Нямаше осветление точно тук. Светеше някаква странична лампа. Една непозната за мен жена сподели целия си живот. Думите й ме завладяха. Енергията й ме събуди, видях силата й, възхитих се на смелостта й да говори. Противно на общопризнатото, че със споделянето на проблема, той става половин проблем, при нея това не знам дали се случи. Думите й кънтяха в стените на трапезарията и се забиваха в моите уши.
-  Хиляди перипети преминах докато се оправя. Благодарна съм на цялото ми семейство. Заради мен и болестта ми те промениха изцяло начина си на живот. А на мен много ми се живееше, така ми се живееше. Имах тумор на много трудно място за операция. 
-  Трябва да отидеш в Златолист и в Крибул – заговори жената, която ни готвеше и се грижеше за къщата и на която, жената от наша група споделяше всичко това. Точно на нея. 
- Ходих в Златолис и спах в малката стаичка. Тогава нещата се обърнаха за мен.
Като чух това реших, че има наистина призраци в къщата. Те са ме отвели при тази жена и са ме блъснали там, за да я чуя. Тялото ми се заби на стола и попивах думите й.
-    На мен много ми се живее. Затова започнах своята борба. Променихме начина си на хранене. Без сол, бяло брашно. Вредят на тумора. Тогава започнах да се занимавам с йога. Имам 38 химиотерапии – разказваше всичко, което й се е случило. Дългият път до една операция. – Аз съм учител и децата ми дадоха много сила. Сега, когато се върнах на работа много страдам за тях, защото те завършват и си отиват. Всеки по своя път. А аз не мога да им помогна с нищо. Някои деца нямат пари за бала си. Наистина нямат. Ето сега, едно момче, на което баща му беше болен от рак и му беше обещал, че ще живее до бала, но не успя.    
- Ти обаче пак грешиш – успя да я прекъсне жената, срещу нея. Погледна я строго и продължи. – Ти продължаваш по същия начин, както си била преди да се разболееш. А това е било сигнал за теб да спреш.
Жената ни погледна всички и продължи.
В един момент всеки и даде съвет, а тя продължаваше да говори и продължаваше. Не чуваше. И според мен тя имаше да казва много повече от нас. Но ние не питахме. А тя го знаеше, усещаше го и само късният час спря разговора, защото той го беше породил. В късните часове се говори много.
Тази жена ми даде кураж. Показа ми с огромната си жажда за живот, че той е безценен. Докато сме тук трябва да живеем този живот. Тя го оценяваше в резултат на огромната си борба за него.
Усетих, как някой ме притисна за стола и ми шепне: „Слушай, слушай!”.
Помислих си, че в къщата витаят призраци. Дори си ги представих долу, скрити, в приземния етаж. За да ни оставят на спокойствие в нашата почивка.  Тогава чух и един вид потвърждение от жената, която ни готвеше. Тя излъчваше силна енергия и знаеше тайни, неща, които не успя да ни разкаже тогава. 
 -  Има нещо в тази къща, усещам го долу при мазето. Вие не сте слизали. Аз го усещам
като тежест.
А ние всички бяхме замаяни от красотата и енергията на тази къща. От звученето на мантрите в ушите ни. От тишината на стените. От енергията на светлината, влязла вътре.  Явно призраците наистина се съобразяваха с нас. И се криеха долу за да не ги усетим. А там спяха мъжете, защото нямаше място за всички, които бяха дошли.
Огледах се и ме обхвана страх. Тогава видях погледа на К., който казваше да си лягаме и на бегом се качих в сестринската стая.
Тези пъстри цветове в сестринската стая създаваха настроение и женска пурпурност. Всяко легло имаше различен цвят. Въобще не съм поглеждала в другите стаи. В нашата стая имаше магия. Тази мисъл не ми хрумна на мен. Чух я на масата, но все едно ми казаха нещо, което знаех.
И когато след това се говореше все като за сестринската стая, не се учудих. Знаех.
Така, както се изкачих в сестринската стая, без спомен, така някога преди две, три години, влетях в залата за йога. Бях закъсняла. Но при цялата си свенливост и срамежливост, аз продължих след отварянето на вратата, когато чух думите:
- Заповядайте. Само вас чакаме.
И останах и до днес. Ето ме, на постелката, на последния ред. Тези думи ще ги помня винаги. Те са моя портал към йога.
Съседната къща беше малка, неизмазана вила, заобиколена  с висока трева. Никой не беше стъпвал там. Имаше някаква китност, но същевременно странност. Тази странност идваше от вътре, когато се загледах малко по – любопитно. През запрашените прозорци, обаче, се долавяше занемареност. От това реших, че никой не живее вътре. Един стар пожълтял вестник забелязах през прозореца на втория етаж. Набиваше се в погледа, заради тъмното мастило и жълтите страници. Беше покрил някаква мебел, поставена под прозореца и всеки момент можеше да се разпадне, ако някой го хване с ръка.  Завесите бяха сиви и злокобни. Никой не се движеше. Къщата явно отдавна не беше посещавана. Някой от групата дори я хареса за закупуване. Мястото беше красиво и странно, точно до реката. В двора не забелязвах пътека, нямаше стъпки. Свежата зеленина беше непокътната.
Но вечерта, след като се стъмни, забелязах, че прозореца на втория етаж свети. Първият човек, който срещнах за да споделя видяното беше С. 
- В къщата свети. Ела да видиш. Снощи не светеше. Мислех, че е необитаема.
- Видях и аз. И мен ме изненада – не само, че ми обърна внимание, ами беше забелязала същото.
       - Трябва да видим утре  и следващата вечер дали ще свети – продължи да ме изненадва С.
              -  Може би има призрак. По двора не беше окосено. Нямаше пътека. Трябва да поразпитаме.
Тя се засмя. Аз продължих.
През деня не ми е направило впечатление да свети лампата, ако е била забравена някога.
- И на мен – пак ме учуди.
Вече се гледахме странно и с още въпроси.
Да живееш тихо, без следи и присъствие. Да си там, а да те няма. Когато се връщахме от разходка, разбрахме от човека, който се грижеше за нашата почивка, че къщата всъщност е обитаема.
- Да в нея живее една сама жена. Ватманка. Малко е странна.
В ушите ми изсвистяха острите звуци на локомотив и силния шум на качващите се във влака. Представих си жената със жепейска униформа, как поглежда през прозореца на един от вагоните. Но не си обясних поведението й, както и на много други странници, защото тя наистина не помръдваше в тази къща. Не я видях. Може би беше призрак.
Залата за йога беше със стъклени стени. Тази прозрачност ни докосваше до природата наоколо. Поставих килимчето си за йога до стъклото. На няколко метра от нас реката носеше своите води. Докато ние стоим на нашето място, тя изминава, без да спира, своя път. Водата донася и отнася миговете със себе си. Зад нея се извисяваше зелената гора – пазителка. Модернизмът, създадените условия и уют се вливаше в природата. За човека двете неща вероятно са важни.
Най – много обичам в практиката по йога мълчанието. Тогава се изпълвам с най – много думи, които остават неизказани.
На постелката пред мен стоеше жената от снощи. И мълчеше в своя миг на тишина за себе си. До нея, също мълчаливо, скланяше ръце на килимчето, нейният съпруг.
Докато се разсейвах през стъклото и прокарвах мислите си през гледката навън, практиката свърши. А аз исках да е безкрайна.                    
 - Довечера ще има огнена церемония. И тъй като нищо не е случайно, ще бъде пълнолуние.
Така Луната се вряза в мислите ми. Затова се движех в тази къща като лунатичка. И все се питах какво ми е и защо ми е добре. Лунни церемонии ще има. И тъй като свързвах Луната с женското начало, бегло си помислих, че тя ни е събрала в сестринската стая. В тази стая имаше магия наистина. Когато разговаряхме там, всяка изливаше женските си мисли по един неконтролируем начин, изпълнени с женска емоция и свобода. Тази стая ни даде свободата да бъдем жените, които сме. Всяка, търсеща своята емоция и необходимост. Всяка, готова на женската си саможертва да бъде жена, дъщеря и майка. Но в основата си да остане своето вътрешно Аз. Във всички разговори навлизаха и душите на починалите ни роднини. Споменавахме ги със силна емоционална привързаност към тях. Бяхме там без маските на ежедневието.  И с тъгата си.
Луната следва не само Земята, но и всеки човек. Мъжът гори, като Слънцето, а Луната е неговото успокоение, неговия мир. Жената залязва и блести със светлината на Луната и в този залез ражда живот, даден от мъжа, а Слънцето е нейният идол. Луната се движи най – бързо от всички небесни тела. Толкова бързо, колкото бурно кипи женската енергия. Във всеки човек свети Слънце и Луна. Луната заснема нашата съдба от горе, тя вижда всичко и го пази, за да ни го даде, когато душата ни се върне отново тук. Тази Луна не я видяхме тогава. Тя беше в нас.
К. ни направи забележка, че закъсняваме за часа по йога. Стояхме горе в стаята омаяни от нейната магия.
Огнената церемония започна като приказка. Преди това покрай къщата преминаха диви коне. Донесоха полъх на свобода.
Гласът на К. и камбанката след всяка мантра, звучаха дръзко в ушите ми. Като вик, като събуждане, като призив за живот. Беше малко фантастично сливането с тази церемония. Пренесох се в друго измерение. От звука и въображението ми.
Когато К. звънваше всеки път, аз се напрягах, но в един момент затворих очи и се предадох. Леко и плавно, видях под клепачите си, как тялото му се издигна, отдели се от пода и отново звън. Мантрите го издигаха в съзнанието ми, но звънчето го връщаше.
Последната вечер си легнах с музиката на звънчето. Която е събуждаща. И тъкмо да заспя и се събуждам. Събуждах се от всичко в мен. Не във формата на отговори, а на въпроси. Хиляди въпроси и вместо отговори, звън. Силен звън и не в главата ми, а някъде дълбоко вътре, където казват, че е душата. И вместо сън, заспах в събуждане.
И нито веднъж не погледнах през прозореца за призраците.
И всичко това трябваше да свърши. Тръгнахме си, по колите, от същото вълшебно място, с дървените табели сочещи пътища, където се омагьосах преди два дни. Отново имаше влага и мъгла. Миришеше на мащерка.
На връщане се разплаках в колата. Опитах се да задържа сълзите си, а да остане само буцата в гърлото, но не можах. Когато потекоха, ги оставих. Но веднага се сетих, че слънчевите ми очила са прикрили това.
Сълзите ми се стичаха от тъга. Знаех, че се връщам в другия свят. И знаех, че аз натискам педала на газта за там, а не исках. Тайната остана зад нас. Призраците останаха неразгадани. А ние навлизахме в света на магистралите, жиците, метрото, шума и суетата. Телефонът ми се включи. Вече имах обхват. Трябваше ми известно време за да се приспособя отново към всичко това. Връщах се в София и трябваше да се потопя в ежедневието си. И не само моето. На всички. Но в този момент нямах сила за това. И желание. Светът на работния ден и ежедневното лутане на човешкото ни самоопределяне, сега ми се виждаха безсмислени. Ние правим живота си такъв, какъвто го живеем. Но осъзнавах също и че нямам силата и способността да променя това за себе си. Поне не сега.
Не успяхме да се върнем там. Опитвахме. Все нещо ни пречеше. Може би ние сами поставяхме някаква бариера, за да не се разочароваме, ако не се повтори същото.
Някои неща се случват само веднъж.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Безкрайност

Ще се завръща душата ми
на Земята отново.
За да измине до края света.
За да не бъде такава,
каквато не иска да бъде сега.

Ще се завръща сърцето ми
на Земята отново.
За да намери онази любов,
която да вземе със себе си горе,
когато напусне самотно света.

Ще се завръщам безформена
на Земята отново.
Не съм разбрала в какво.
Но усещам, че има
безкрайности много
и много въпроси "Защо?".

Отричане

Бих те обичала много.
Но не ми разрешавай
да запаля във себе си огъня,
който не се потушава.

Бих те докосвала нежно.
Но не ми позволявай.
Отдръпни се небрежно
и се забавлявай.

Бих те целувала вечно.
Но не ми отговаряй.
Без да ме пренебрегваш,
без мен продължавай...

Бих те забравила трудно.
Но не ми забранявай,
щом отново се върнеш
да ти се подчинявам.

Моята йога

Йога събира всички души, които вървят по различни пътища, за да се свържат в едно. За да се слеят в цялото, в единството. И да разцъфнат, като лотос. С всичките разклонения и нишки, които ни свързват. Така както сме изтъкани ние, така всички сме свързани в единството. Йога ни срещна в едно цяло. Всеки върви по път различен от другите, учи своите уроци, различни от предишните уроци, прави неща неповторими за света. Всеки изживява своя живот по своя път. И всички вървим със светлината, носейки душата си към единението. Към сътворението. Йога води по този път. Помага, избистря съзнанието, ума и сетивата ни. За да е леко на душата. Всичко е за нея, за душата ни. Тя обитава тялото, което трябва да обичаме. Йога гали тялото, стимулира всеки неврон, всяка жилка и ги отпуска. За да се отпусне душата. По своя път. Пътя към вечността. Пътя към другите. Пътя към себе си.
Йога не е състезание. Йога е дишане и движение на тялото, което е присъщото на човека. Неизменното дишане и необходимото движ…