Пропускане към основното съдържание

Свобода

  

     

      Има такива села навсякъде, пръснати около магистралите, пътищата, сгушени до планините и горите. Малки села или по – големи. Различни едно от друго, но еднакви за пътуващите.

     И това е такова село, разположено, ей така, все едно, на полето. Но голямо село, с много къщи и малко хора. Дворовете са равни, светли, хубави, с високи тухлени огради, измазани и с керемиди, като за завършек. А къщите са ниски и почти на улицата,. Китни и спокойни. Животът вътре в тях е тих. Никой не бърза да никъде. Всеки работи в двора си и нямат време за друго.
              В един такъв двор портата скърцаше, но никой от живущите не чуваше този дразнещ звук. Като се отваря вратата скърца, като се затваря - не. Но ти вече си в двора и забравяш да кажеш на стопаните да си оправят скърцането. Те не го чуват, не го улавят. Свикнали са.
          В дъното на двора е най – малката постройка, по старата и разнебитена от времето къща. Там е била първата къща на семейството, в първите мигове след задомяването, след еуфорията от новия живот, новите надежди. Там са били най – хубавите вечери, най – щастливите смехове и най – светлите утрини. След това се е появила по – голямата къща, в предната част на двора, сега също по – нова и по – здрава, но в нея се е настанило само задоволството от постигнатото.
В старата къща живееше търсеният от „социалните човек”. Той не се криеше от тях, беше чул скърцането на портата. Знаеше, че съдията ги праща, знаеше си положението… не се криеше въобще. Трябваше да отиде в дом, където да се грижат за него, взимат му инвалидната пенсия и така си плаща. Било необходимо и задължително.
            -         Какво си казал, че да те пращат в такъв дом? – го попита един негов приятел от местната кръчма.
            -        Никой не ме е питал, задаваха ми въпроси познавам ли парите, какво са 5 лева, познавам ли ракиите, страх ли ме е, разбирам ли това, разбирам ли друго… А какво искам, мен никой не ме е питал.
           Процедурата беше дълга, месеци наред… водиха го къде ли не, срещи със съдии, с лекари, с адвокати…
         Дойдоха „социалните” и той тръгна. Взе си багажа, който му казаха и това беше. Остави жената на баща си зад гърба си, не се и обърна. Тя това искаше – бил пиянствал, разпилявал парите си, не можел да се оправя сам. А защо беше така и той не знаеше. Имаше хора около него, но никой не се интересуваше, само потвърдиха нейните думи – бил опасен за себе си. 
           
            Няма много такива места, скрити зад завоите на планините по отбити от пътищата и магистралите пътеки и от погледа на птиците, далеч от всеки град или село. Няма много такива места, във които да живеят хора. Единици са и са различни за различните хора. Но все пак има такива места, в които не живеят всякакви хора, а шепа хора. Сградите в тези места са големи, с много прозорци, без завеси, от тях вее студенина, а дворовете са заградени с високи огради, за да не бягат от там хората, които живеят вътре, защото не живеят там по желание. Наоколо има природа, но тя не кореспондира с живота и условията зад оградите. Зеленината и високите клони на дърветата още повече нагнетяват настроението и откъсват мислите от живота в града или селото, от шума на колите и гласовете на бързащите за работа хора, от което са изолирани болните зад оградата.
            Настаниха го в по - лоши условия, неговата къща беше добра. Тук мръзне, няма цигари, лоша храна, няма кръчма, в която да отиде и да се види с хората, няма магазин и продавачка, с която да си поговори. Само болни, студ и високите огради и метални плетове, като здрави мрежи опънати навсякъде. Изолация. И едни и същи хапчета, които получаваше всеки ден. Те му помагаха, за лечение, за болестта му…
          
           -          Защо бягаш? – го попита доктора.
           -          Не бягам. Търся!
           -          Какво търсиш?
           -        Цигари. Хора… Какво печеля като съм тук? Не мога повече зад тези решетки, аз не съм затворник, нали !
           -          Болестта ти е такава, че не можеш да се грижиш за себе си сам. Никой няма да те остави да си причиниш зло. А и ти не можеш да взимаш сам решения за себе си.
           -     Но никой няма да страда, ако се прибера в къщи, само аз ще страдам от това…!
           -          Ще изпаднеш в по – тежко положение отколкото беше…
           -       Тук има решетки… Искам свобода… Мога и искам да съм свободен. Значи мога да се грижа за себе си.
          Докторът го погледна въпросително и продължително. След това огледа кабинета си. Погледът му срещна почернелите стени и жълтите петна по тавана от стари наводнения. Седеше на стар клатушкащ се стол, а пред него бюрото, с подменени метални крачета, беше почти празно. В стаята беше хладно, неуютно и миришеше на лекарства. Тази миризма се усещаше в цялата сграда. Докторът работеше тук от години, след като завърши медицина това беше първото му работно място и може би скоро тук ще се пенсионира, а през цялото това време нищо не се беше променило в тази болница.
          В тази стая влезе жена, сякаш от друг различен свят. Тя се усмихна, поздрави и двамата, а техният разговор спря:
          -          Здравейте, как сте днес? – този въпрос не търсеше отговор, но жената го задаваше от учтивост и с една тайна надежда да я изненадат. Никой не отговори „Добре съм”. Никой не поздрави. Пациентът наведе глава, след което стана за да излезе, а докторът се усмихна без думи. Иван свря дълбоко ръцете си в джобовете и излезе от стаята.
            Жената остави на пода своя багаж и заяви, че е готова. Тя идваше всяка седмица за да  се грижи за пациентите на тази болница и помагаше в други неща, колкото можеше. Извеждаше ги навън и ги разхождаше, да поемат въздух и слънчеви лъчи. Хващаше за ръка някой и излизаха бавно, за да могат да си говорят. Тук пациентите бяха не само болни, но и изоставени. Никой не идваше при тях на свиждане, дори не питаха за тях. Докторът не се учудваше от това, но на жената и тежеше. Дори историите, които някои от тях споделяха и се струваха измислени, пресилени, невъзможни. Тя влизаше в болницата с усмивка и внасяше светлина, която вътре липсваше.
         - Ще дойда още няколко пъти и ще спра. Товаря се много от тези хора. За вас не знам … толкова години работите тук?
        - Ще ни липсвате Жана и най - много на тях. Кой ще ги подстригва, кой ще ги изслушва.
          - Не знам, сигурно ще се появи някой друг като мен, не знам. Пък и те имат вас, такъв доктор рядко се среща.
            Докторът се усмихна, но тъжно:
           -          Аз им помагам с лекарства, а вие с грижи, с обич.
Жената тръгна по стаите. Целият ден тя прекара сред болните,
както винаги когато е идвала. Накрая си тръгна, като преди това се отби през стаята на доктора.
        -      Има един адвокат, който пита за Иван, този човек, който беше тук сутринта. Познавал баща му, по - точно бащите им били приятели.
           -          Да, да обаждал се е и тук. Той си върши работата.
           -          Иван май много не се е успокоил. Все още ли бяга?
           -        Бяга. Търсел свобода. Аз говоря с него. Иначе се подобрява, но това, че често бяга от тук, отново разваля режима му. Но ще си ходи скоро, натам вървят нещата.
           Жана погледна доктора с тъга:
           -          А вие ще останете тук?
         -      Това е моята работа, тук мина половината ми живот. Днес, утре, днес, утре и годините минаха.
          -    Условията тук са лоши, но нали скоро ще ви ремонтират? Похвалиха ми се болните днес.
             -          Да ще се прави голям ремонт. Радвам се.

           Докато изпишат Иван, той чрез своя адвокат, спечели дело и обезщетение, заради престоя си в болницата при лоши условия. След това социалните се грижеха за него.
         А доктора, докато стоеше в новия си кабинет в старата модерно ремонтирана сграда, мислеше често за Иван и след всяка мисъл за него, поглеждаше навън през новия бял, алуминиев прозорец, от който се виждаше опънатата остра тел на високата ограда на болницата.



Коментари

Популярни публикации от този блог

Безкрайност

Ще се завръща душата ми
на Земята отново.
За да измине до края света.
За да не бъде такава,
каквато не иска да бъде сега.

Ще се завръща сърцето ми
на Земята отново.
За да намери онази любов,
която да вземе със себе си горе,
когато напусне самотно света.

Ще се завръщам безформена
на Земята отново.
Не съм разбрала в какво.
Но усещам, че има
безкрайности много
и много въпроси "Защо?".

Моята йога

Йога събира всички души, които вървят по различни пътища, за да се свържат в едно. За да се слеят в цялото, в единството. И да разцъфнат, като лотос. С всичките разклонения и нишки, които ни свързват. Така както сме изтъкани ние, така всички сме свързани в единството. Йога ни срещна в едно цяло. Всеки върви по път различен от другите, учи своите уроци, различни от предишните уроци, прави неща неповторими за света. Всеки изживява своя живот по своя път. И всички вървим със светлината, носейки душата си към единението. Към сътворението. Йога води по този път. Помага, избистря съзнанието, ума и сетивата ни. За да е леко на душата. Всичко е за нея, за душата ни. Тя обитава тялото, което трябва да обичаме. Йога гали тялото, стимулира всеки неврон, всяка жилка и ги отпуска. За да се отпусне душата. По своя път. Пътя към вечността. Пътя към другите. Пътя към себе си.
Йога не е състезание. Йога е дишане и движение на тялото, което е присъщото на човека. Неизменното дишане и необходимото движ…

Отричане

Бих те обичала много.
Но не ми разрешавай
да запаля във себе си огъня,
който не се потушава.

Бих те докосвала нежно.
Но не ми позволявай.
Отдръпни се небрежно
и се забавлявай.

Бих те целувала вечно.
Но не ми отговаряй.
Без да ме пренебрегваш,
без мен продължавай...

Бих те забравила трудно.
Но не ми забранявай,
щом отново се върнеш
да ти се подчинявам.