Пропускане към основното съдържание

Пътуването



           
                 Когато се връщам от пътуване, съм променена, пораснала съм вътре в себе си. Променен е и домът ми в моите очи. Усещанията ми за света са други. Израснала съм и съм научила нещо, като от прочетена книга, защото съм се повлияла. И всичките ми мисли са по – подредени. Домът ми е просторен, предметите са светли, мебелите са по удобни. И аз съм друга. Други са и стaрите ми познати и близки.
            Винаги ми е било мъчно известно време в началото, за преживяното от една ваканция, имало е тъга след връщането ми, скука от старото ежедневие, но с времето някак разбрах, че винаги има нещо ново и в завръщането ми на старото място, което ми дава нови усещания – еуфория, радост и след време спомени.
            И когато се връщам вече на стари места, от които съм си тръгнала някога, отново има нови възприятия, защото това са нови мигове.
           
Точно когато се запътих към танцовото изпълнение на група деца, облечени като калинки с руси изкуствени бритончета и весели забрадки – червени на бели точки, срещнах една възрастна двойка – семейсво, пред мен. Крачех бързо, за да не изпусна изпълнението на децата и се засякох, на две каменни стълби, с тях. Бързах да седна, но краката ми спряха на стълбите пред възрастното семейство. Усетих забавяне на времето около мен и се зачудих защо не мога да направя крачка напред и защо възрастната двойка стоят пред тези две грубо оформени стъпала. Тогава осмислих възрастта им, прекомерна възраст, която личеше от телата им. Държеха се един за друг, като малки деца и се опитваха да преминат през стъпалата, но им пречеха такива метежници като мен. На тях им трябваше време за да могат със взаимна помощ, да се качат на първото стъпало, на второто и да прескочат старинните останки около откритата сцена в Стария Несебър. В този момент си помислих, че непрекъснато на това място преминават хора, едни отиват към сцената, други си тръгват след като вече са погледали някое от изпълненията на децата – участници във фестивал на изкуствата за танцови изпълнения. Времето хвърчеше, музиката гърмеше, вятърът довяваше уханието на море, което се простираше зад сцената до безмерната далечина. Слънцето, преди да залеза, също танцуваше весело и топлеше вечерните почиващи.
Искаше ми се в този момент да се върна назад, да вървя бавно и преди да прекрача към стъпалата да спра, възрастната двойка да премине, без да ми се налага да се обръщам или да предлагам помощ, защото в техните очи нямаше такава нужда.
После разбрах, че придържайки се един за друг, със взаимна помощ, треперещи и бавно, много бавно през пътеката около наредените места за сядане, те бавно се бяха изкачили от първите редове през сцената, до мястото, където ги срещнах. И там пак треперещи, чакаха удобен момент, пак бавно да продължат по пътя на своята вечерна, морска разходка.
Обръчът около островът на Стария Несебър е голям. Докато напълних сърцето си със художествените въплъщения и изрази в детските танци, докато обиколях през затрупаните със сувенири и покривки, изплетени на една игла от българските баби, улици и приземни етажи на старинните къщи, се свечери.
Почиващите, както и ние вече крачехме мислено към хладните завивки за сън. Млада майка носеше малко бебче в ръце, на главата със сладка розова шaпчица с набрани краища, като шушулка на цвете, обърната на обратно. Майката пееше тихо руска приспивна песен, която явно много и харесваше, а бебето вече спеше дълбок сън, в който може би я чуваше. Беше вече късно. Един мъж, вървейки пред тях, с по - голямо дете за ръка, си тананикаше същата песничка, заразен от мелодията й.
Разминавах се с хора в различни посоки, стъпвах по каменните улици на стария град, спи ти се, но не ти се прибира. Тези мигове са кратки. За да не заспят децата, в ръцете на своите родители, майките и татковцитe си, повечето хора се опитвaха да се забързат.
Една двойка – мъж и жена обаче не бързаха и не можеха да бързат. Бавно, много бавно, почти стъпваха на всеки камък по кълдаръма, двамата възрастни пристъпваха към сводестия каменен изход на Месембрия. Едва отделяха краката си от земята. Не мога да определя възрастта им – може би около 80 - 90 години. Старият господин беше облечен в бяло, приличаше на моряк, или не – по – скоро на опитен капитан на чуждестранен кораб. Личеше, че са чужденци – руснаци, холандци или каквито и да било, с прозрачно бяла кожа, побелели коси, по рождение руси и слаби старчески тела. Обут беше с морски сандали и черни величествени чорапи, скъсани на единия крак, при пръстите. Възрастната дама, също беше в бяло, като негова вярна капитанка. Тя се запъти бавно към един магазин за дрехи, беше харесала нещо. Капитанът зачака, вечерта беше тяхна, магазините работеха до късно и спокойно можеха да си изберат нови капитански дрехи.
След това двойката се отправи към каменния свод за да напуснат бавно трудните калдъръми на острова, под зоркия поглед на луната, която ги пазеше да не се спънат по камъните на улицата и под звуците на гайдата, огласяща въздуха с парливи и гъделичкащи струните на душата звуци. Гайдарят се раздаваше със затворени очи на своята музика, а възрастната двойка продължи към новата част на града, обиколили вече сигурно хиляди такива места, огласяни от народни инструменти, на различни националности, но дошли тук и сега за да изживеят своят следващ неповторим миг.


           

Коментари

Популярни публикации от този блог

Безкрайност

Ще се завръща душата ми
на Земята отново.
За да измине до края света.
За да не бъде такава,
каквато не иска да бъде сега.

Ще се завръща сърцето ми
на Земята отново.
За да намери онази любов,
която да вземе със себе си горе,
когато напусне самотно света.

Ще се завръщам безформена
на Земята отново.
Не съм разбрала в какво.
Но усещам, че има
безкрайности много
и много въпроси "Защо?".

Моята йога

Йога събира всички души, които вървят по различни пътища, за да се свържат в едно. За да се слеят в цялото, в единството. И да разцъфнат, като лотос. С всичките разклонения и нишки, които ни свързват. Така както сме изтъкани ние, така всички сме свързани в единството. Йога ни срещна в едно цяло. Всеки върви по път различен от другите, учи своите уроци, различни от предишните уроци, прави неща неповторими за света. Всеки изживява своя живот по своя път. И всички вървим със светлината, носейки душата си към единението. Към сътворението. Йога води по този път. Помага, избистря съзнанието, ума и сетивата ни. За да е леко на душата. Всичко е за нея, за душата ни. Тя обитава тялото, което трябва да обичаме. Йога гали тялото, стимулира всеки неврон, всяка жилка и ги отпуска. За да се отпусне душата. По своя път. Пътя към вечността. Пътя към другите. Пътя към себе си.
Йога не е състезание. Йога е дишане и движение на тялото, което е присъщото на човека. Неизменното дишане и необходимото движ…

Отричане

Бих те обичала много.
Но не ми разрешавай
да запаля във себе си огъня,
който не се потушава.

Бих те докосвала нежно.
Но не ми позволявай.
Отдръпни се небрежно
и се забавлявай.

Бих те целувала вечно.
Но не ми отговаряй.
Без да ме пренебрегваш,
без мен продължавай...

Бих те забравила трудно.
Но не ми забранявай,
щом отново се върнеш
да ти се подчинявам.