Пропускане към основното съдържание

Момчето и кучето

Цяло лято момчето скиташе по селото. Можеше да кара колелото си по улиците, от махалата до селото, можеше да се отдалечава с приятелите си по места, които само децата ги знаят, само те ги посещават. Но където някой предвидливо им беше сковал пейки или направил цяла беседка. Или места, които те сами опитомяваха. Можеше да се шляе свободно по цял ден, можеше да спи на полето, можеше да си почива при езерото, можеше да мечтае загледано в облаците, можеше да прави всичко, което си поиска. Излизаше рано сутрин и се прибираше на обяд, подтикнато от глада.
Лятото беше безкрайно. Топло и много слънчево. Понякога горещите дни го изпращаха при езерото. До водната шир. Там момчето лежеше по цял ден на сухата трева заедно с едно куче. И дъвчеше един стрък, сякаш той пускаше сладък сок. Не усещаше, че мравки се промушваха в късите му панталони. Мравката би изкачила. и планина. Човешкото тяло не я плаши. Тя все търси нещо - работа, храна.
           Беше щастливо с кучето. Това куче, в последно време, ходеше навсякъде с него, по цял ден, докато овчаря не го прибереше вечер, заедно със стадото. А момчето сутрин става, закусва на крак и изхвърча да посрещне кучето. И тичаше по прашния път, за да не изпусне стадото. Кучето го чакаше винаги. Когато се разболя един ден и не отиде, защото лежеше в леглото и пиеше чайовете на баба си, кучето не беше отишло със стадото. Чакало беше момчето цял ден, при камъка, където се срещаха. Овчаря го беше прибрал вечерта.

 
         Някакъв странен дървен повод беше поставен на врата на кучето. То ходеше на паша със стадото от малко и винаги му слагаха този дървен повод. Такива имаха всички овчарски кучета, които пазеха овцете от селото по време на пашата. Момчето имаше чувството, че бяха забравили да му го свалят. Но кучето не даваше да се пипа този повод. Изпитваше силна неприязън, ако някой докоснеше повода му и това беше абсолютно невъзможно. Веднъж момчето понечи да го намести, защото беше настрани, но кучето се дръпна рязко. Момчето го погали между ушите и го успокои, без да може да се докосне въобще до дървения повод.

            ***
            Добрината беше изписана на лицето на това момче. Очите му светеха и излъчваха обич. Това то виждаше и в очите на своите  приятели животните.
Имаше едно яре в двора на дядо му,  много слабо, което не ходеше с другите на паша. Оставяха го в двора. То си знаеше и по цял ден подскачаше около кокошките. Момчето и кучето отиваха често при него. Ей така през деня, за да си поиграят. То беше винаги там.

 
Двора беше пълен с животни. Крякащи, мучащи, перести, снасящи. И всичко това отиваше някога на масата в къщата. През деня едните отиваха на паша със стадата, а пернатите и смешните прасета си оставаха в двора. Покрай тях и малкото яре. Момчето не питаше дядо си защо не взема малкото яре със стадото, въпреки че вземаше майка му. Не смееше да пита.  В началото мислеше, че е малко, за да тича след големите и затова го оставят, да поотрасне. А то беше наистина малко. Скачаше по двора, тичаше към момчето, мушеше главичката си в гърба на кучето. След време обаче другите ярета тръгнаха със стадото, а това остана. Стомаха на момчето се сви тогава. Мислеше си, че ако попита дядо си защо, щеше да чуе нещо лошо. И затова не обелваше и дума по този въпрос.
Понякога му се искаше да го вземе със себе си и да тичат тримата с кучето по техните поляни, да му покаже красотата на езерото край селото, простора на полето, хвърчащите глухарчета, всяка тревичка, всяка мушичка, слънцето, което залязваше точно зад тази поляна с езерото и се скриваше зад едно листо, а момчето гледаше през една тръбичка, легнало на земята. Да му покаже горичката, в началото на която стадата намираха сянка на обяд.
Момчето нямаше много време да играе с децата. Отиваше в полето с кучето и забравяше детските игри. То приемаше кучето и малкото агне за свои вечни приятели. Когато играеше футбол с децата, кучето го чакаше отстрани, забравило за своя господар, а агнето само си пасеше по двора.
Един ден се прибра цялото окаляно от играта с топка. Бяха ритали часове. Умората го налягаше и беше вече привечер. Огледа двора преди да се прибере, да се измие, да вечеря и да си легне. Погледът му не откри агнето, а то винаги тичаше към него за да го посрещне и момчето милваше рошавата му главичка. Агнето го нямаше въобще никъде. Момчето и този път не попита нищо дядо си. Но този път то знаеше отговора. Прибра се, изми се и си легна без да вечеря. На другия ден имаше празник в селото.
Излезе рано сутринта за да търси кучето. Няколко дни не яде нищо в къщата на баба си и дядо си. Не говореше и не се прибираше до стъмване. Береше каквито плодове намери извън селото и цял ден скиташе с кучето. На него предаваше своята мъка. На него имаше доверие.

***
Една мушица прошумоля през ухото на момчето. То седеше на поляната, където дойде след като не откри агнето. Слухът му беше изострен. До него кучето беше седнало на задните си лапи и го гледаше. След езерото пасяха овцете. В далечината се чуваха звънците на стадото, слабо и отсечено. След известно време тези шумове спряха. Момчето виждаше от мястото си, през бляскавата вода на езерото, цялото стадо овце, скупчени една до друга, в сянката на горските дървета. Те не мърдаха. Беше обяд и дори въздухът не трепваше. Неговото яре никога нямаше да бъде сред тях.
От едната страна на езерото, където високи храсти също правеха сянка, имаше рибари. Те тихо хвърляха въдиците си и чакаха.
Момчето се загледа в кучето. То чувстваше неговата близост и изведнъж реши да задоволи детското си любопитство и хвана дървения повод на кучето. Това беше за кратко, но кучето рязко захапа момчето за ръката. Не усети болка, но се стресна, изненада се. Погледна го рязко и остро. В този миг момчето се ядоса, силен гняв го завладя и тогава то удари кучето с ръката си по главата. Удари го силно и отмъстително.
Кучето се обърна и бавно се запъти към овцете, които все още не мърдаха.
Не се върна няколко дни.





Коментари

Популярни публикации от този блог

Безкрайност

Ще се завръща душата ми
на Земята отново.
За да измине до края света.
За да не бъде такава,
каквато не иска да бъде сега.

Ще се завръща сърцето ми
на Земята отново.
За да намери онази любов,
която да вземе със себе си горе,
когато напусне самотно света.

Ще се завръщам безформена
на Земята отново.
Не съм разбрала в какво.
Но усещам, че има
безкрайности много
и много въпроси "Защо?".

Отричане

Бих те обичала много.
Но не ми разрешавай
да запаля във себе си огъня,
който не се потушава.

Бих те докосвала нежно.
Но не ми позволявай.
Отдръпни се небрежно
и се забавлявай.

Бих те целувала вечно.
Но не ми отговаряй.
Без да ме пренебрегваш,
без мен продължавай...

Бих те забравила трудно.
Но не ми забранявай,
щом отново се върнеш
да ти се подчинявам.

Моята йога

Йога събира всички души, които вървят по различни пътища, за да се свържат в едно. За да се слеят в цялото, в единството. И да разцъфнат, като лотос. С всичките разклонения и нишки, които ни свързват. Така както сме изтъкани ние, така всички сме свързани в единството. Йога ни срещна в едно цяло. Всеки върви по път различен от другите, учи своите уроци, различни от предишните уроци, прави неща неповторими за света. Всеки изживява своя живот по своя път. И всички вървим със светлината, носейки душата си към единението. Към сътворението. Йога води по този път. Помага, избистря съзнанието, ума и сетивата ни. За да е леко на душата. Всичко е за нея, за душата ни. Тя обитава тялото, което трябва да обичаме. Йога гали тялото, стимулира всеки неврон, всяка жилка и ги отпуска. За да се отпусне душата. По своя път. Пътя към вечността. Пътя към другите. Пътя към себе си.
Йога не е състезание. Йога е дишане и движение на тялото, което е присъщото на човека. Неизменното дишане и необходимото движ…