Депресията ме лекува

Депресията е празнина. Не може да бъде описана, звучи страшно, ако я споделиш.

Тя е състояние, в което не отричаш живота, а отричаш себе си в този живот. Отричаш правото да съществуваш, защото не намираш за кой, за какво и как да продължиш. Усетил си, че животът може и без теб.

Тогава къде да отидеш, с кой и какво да правиш!?

Това са въпросите, които състоянието депресия, празнината в мен, задават.

Има много начини да получиш шамари от Вселената, от земния живот, от обстоятелствата, в които се намираш.

Те търсят много начини да ти покажат пътя.

В състояние на депресия споделих с моя приятелка следното:

- Не ми се живее. Не ме е страх от смъртта. Искам да си ходя!

- Според мен, горе ще те върнат - изненадващо ми каза тя, ще те върнат за да изживееш радостта.

- Така е, да. Аз не усещам радостта. Искам да си ходя наистина. Там горе, знаеш ли каква е любовта!?

- Радостта трябва да си я създадеш ти. Не да чакаш някой да ти я поднесе. И да си дадеш това от което имаш нужда. Да намериш това, което те радва.

Депресията е пропаст. Моята пропаст, пред която стоя сама. Тази пропаст не е дупка. Тя е окръжност с радиус колкото света. Няма посока, няма твърда зема. Аз съм полетяла. За да пропадна.

Тръгвам към  двете. Да полетя обаче, без да пропадна, ще доведе до нова депресия.

И аз пропадавм, защото не желая тежкото познато състояние. Но си го признавам. Именно тогава пропадам, защото си го позволявам. 

И там, в този бурен кръговрат на смърт в живота, търся да намеря това, което ме прави щастлива точно мен, това което съм аз самата и да го призная. Защото, депресираните хора са силно чувствителни, романтични, любящи. И ако не приемат това, а искат да са това, което другите искат да са, изпадат в депресия.

Търсенето става подсъзнателно. Предавам се на състоянието, което в конкретен момент има точна причина. Например страдание от раздяла. С моята силна емоционалност аз не мога да преодолея раздялата. Живея, но страдам за миналото, искам да съм щастлива, но не излизам от страданието. При всеки е различно. Но сриването води до изкачване. Колкото повече се сринах, толкова по дълбоко отключих вътрешния диалог, защото си жив и нищо друго не ти е останало. Този диалог води до отговори. Те се подреждат един сред друг, 

И накрая ще цитирам един пасаж от книгата "Депресията ме обича" на Веселина Седларска:

"Всеки ден по обед той идва и рови в контейнерите за боклук на нашата улица. Изважда пластмасовите бутилки и хартията, изсипва ги в един чувал, който отнася с колелото. Минавам покрай контейнера и виждам оттам да се подава главата му. Питам го какво си представя като чуе думата депресия.

- Откачен човек, не е ли такова?

- В смисъл луд ли?

- Ааа, не баш луд. Нормален, ама откачен.

- Аз депресирана ли съм според теб?

Той ме оглежда внимателно като да съм контейнер.

- Тц, не ми мязаш. "