Парчета любов

В живота си ще стигнем до бръчките. В тях има една особена красота. Променят те. Всъщност какви изисквания поставя обществото към младостта. Да се доказваш, да вършиш няколко неща, да работиш повече от 8 часа, дори и денонощно понякога, да правиш кариера, пари. Да живееш в един модел на отдаване под наем на себе си за нещо, което не съществува реално. Все едно работиш за един измислен мит, който е поставил изисквания, модели, представи, че светът е това и ние трябва да сме част от този механизъм, който все по - често го наричат матрицата. Но изискванията на днешния ден са различни от тези преди 30 - 50 години, а от тогава и даже още по - назад във времето, нищо не се е променило в една създадена матрица, която всъщност е създадена за нас. Но същевременно тя е създадена от нас. Няма никой друг зад нея. Това сме ние. Ние сме матрицата. Каквото и да работиш важно е да намериш себе си там. И когато го откриеш вътрешно, да го изразиш навън. Да можеш да го проявиш. И двете неща н...

Беше слънчев първи януари. Следяхме стъпките в снега. Отпечатъци от грайфери. Цяла човешка история на някой минал преди нас. Къде е тръгнал? С кого? Дали е бил сам? Или е бил с кучето си? Дали са били само той и кучето? Лапите в снега бяха големи. Вървяха с човешките, близо до тях, неотлъчно. Понякога излизаха от снега и ставаха кални, но не се отклоняваха от обувките. Човешките стъпки обаче бяха хаотични. Различни. Търсещи свобода. Имаше красиви отпечатъци. Имаше и дамски, малки, които тичаха по мъжките, по – едри и големи обувки. Следите в снега бяха като следите в душите ни. Вървят нагоре. Сами или с партньор. Понякога и с куче. Понякога сами. Изкачват се, а след това се връщат. Същите, но по - бързи, по - осъзнати. Свободни ли сме, когато сме сами и можем ли да сме свободни, когато сме обвързани. Стъпките ни не напускат очертанията на пътя, следват общоприетите норми, за да не се отклонят от изпитаното, от изминатото от другите. Свободата в една връзка е различна от вер...

Днес започна бурно. Времето се е развихрило. Хвърчат снежинки, вятър брули лицата, температурата сутринта беше минус 5 градуса в града. Така бурно започнахме и ние седмицата. Спор покрай случая на Черни връх се оказа за мен озадачаващ. Да поставяш под съмнение принципа, че винаги трябва да се помогне на бедстващ човек (в случая изпаднал хипотермия), ми звучи крайно. Крайно като позиция на крайна безчовечност. Същевременно не е крайно и съм изцяло убедена за себе си, да помогнеш в такъв случай. Не съществуват норми, който да те задължат. Освен чл. 139 от НК, който явно мъдрите ни предци са предвидили, заради човешкото бездушие, което се среща. Нормите се пишат заради човешка необходимост, а през 1968 г. е предвидена норма, която да ни задължи да бъдем човечни. Друг е въпросът до колко въобще става въпрос за престъпление в конкретния случай, което е преценка на компетентните органи. За нас остава усещането за човечност и свободата да бъдем хора без предразсъдъци. Да помогнеш не е...

Човек не израства само от мислите си, а и от действията си. Израстване е всяка крачка напред, настрани или нагоре, всяка промяна която ние направим, всяко осъзнаване на това, което ни се случва и защо ни се случва. Израстване е всяка глътка въздух, от която се чувстваме добре. Всяко вдишване и издишване. С вдишването поемаме новото, с издишването освобождаваме ненужното, казват йогите. В този смисъл ние израстваме само защото дишаме и е така. Някои хора мислят много, а не правят нищо. Други действат без да мислят. И в двата случая няма нищо лошо, докато живота не те преобърне на 180 градуса. Така ти поднася ситуациите, че да излезеш от зоната си на конфорт. И тогава усещаш чудото вътре в теб. Усещаш, че наистина ти е добре. И разбираш, че те е било страх да се промениш, да се развиеш, страх те е било да бъдеш себе си, такъв, какъвто си. Независимо от това колко е голямо това нещо вътре в теб, то е уникално и е твоята постигната мечта. И ако не е била ситуацията, която те е нака...

Колко свеж е живота ми бил. А от вътре тъга и унилост. Копучино със дъх на лимон - вкус прекрасен, а скрит във балон. Сякаш друг е живял и обичал. Сякаш всичко било е измислица. И сега ме прободе орисница. Гледам себе си слисана. Имам някаква тъжна душа, като гост мълчалив на света. Смях от вътре, от вън тишина. Тъжна в празници, весела в самотата. И години наред все така, като призрак в деня и в нощта. И живота не го изживях. Себе си бях ли или не бях!? Колко е лесно да си в мъгла. Колко е трудно да се надвиеш. Грешно питах защо съм дошла. Търсех истината да я разбия. И сега вече тайно разбрах. Тук съм да се открия.