Пропускане към основното съдържание

Публикации

Депресията ме лекува

Депресията е празнина. Не може да бъде описана, звучи страшно, ако я споделиш. Тя е състояние, в което не отричаш живота, а отричаш себе си в този живот. Отричаш правото да съществуваш, защото не намираш за кой, за какво и как да продължиш. Усетил си, че животът може и без теб. Тогава къде да отидеш, с кой и какво да правиш!? Това са въпросите, които състоянието депресия, празнината в мен, задават. Има много начини да получиш шамари от Вселената, от земния живот, от обстоятелствата, в които се намираш. Те търсят много начини да ти покажат пътя. В състояние на депресия споделих с моя приятелка следното: - Не ми се живее. Не ме е страх от смъртта. Искам да си ходя! - Според мен, горе ще те върнат - изненадващо ми каза тя, ще те върнат за да изживееш радостта. - Така е, да. Аз не усещам радостта. Искам да си ходя наистина. Там горе, знаеш ли каква е любовта!? - Радостта трябва да си я създадеш ти. Не да чакаш някой да ти я поднесе. И да си дадеш това от което имаш нужда. Да на
Скорошни публикации

Счупени играчки

Има етап от нашия живот, когато може да загубим опорната точка. В живота си имаме различни етапи, които са породени от нашето вътрешно състояние. Да загубиш опорната точка също е състояние. Намираме се в етап на пълен крах, както би казал някой. "Вземи се в ръце", би казал друг. Но ми се струва, че всеки етап, всяко състояние трябва да се изживее до край. Ако скрием проблема под килима, ако се направим на силни и пренебрегнем липсата на опора или ще се примирим илюзорно или ще възстановим нещо остаряло, неработещо вече. И ще продължим в този модел. Под килима.  Ако се замислим колко пъти в живота си сме били изправени пред голяма трудност, били сме съкрушени, обезнадеждени или сме загубили работа, приятели, голямата си любов. Какво ще открием? Може би един пренебрегнат момент. Може би сме продължили така или иначе да живеем,  намирайки външна опора. Или по точно хванали сме се за нещо. Нова работа, нов успех, нови приятели. Да, винаги когато нещо си отива, идва др

Спасение и себедостатъчност

Спрете да спасявате хората и да се "жертвате" за тях, без те да го поискат. Това смачква и малкана частицата енергия, която им е останала. Това ги подценява. А вие се явявате някакви спасители, помощници, феи, джуджета или някакви други, заради себе си, не заради тях. Така помагате на себе си, защото сте полезни, но това не е начина. Накрая не сте щастливи от това. Служенето е естествен процес и даденост и не се натрапва. След една истинска, неочаквана вселенска помощ, човек трябва да блесне и това наистина се вижда. Ако не блесне, ако не се разтопи сърцето му в собствените му обятия, ако не иска да притихне и да заплаче тихо от радост, не е направил нищо добро, а точно обратното - създал е кармични отношения. Действал е за сметка на друг, вместо друг, а това какво е ?!  Спрете да позволявате някой да ви спасява, да ви лекува и обгрижва. Сега са времена, когато повече от всякога ние ще се справяме сами, ще водим собствените си битки, битки със себе си, ще бъдем то

Бъди с достойнство

Има много начини да загубиш достойнството си. Моите са от несподелената любов. Три пъти в живота си загубих достойнство и усещах себе си като прозрачна, невидима, малка и незначителна. Една точка в пространството. Ако питате мен, разбира се ще кажа, че това е най - болезненото, което може да ти се случи, непреодолимо преживаляване и разбивач на прекрасни отношения. Турболентен начин за изравняване със земята. Бързо и болезнено. Първо усещаш, че всички мисли те напускат, отлитат от главата ти. Не можеш да говориш, т.е. и думите са те напуснали, не те искат, защото нямаш мисли. И чувства нямаш, разбити са на пух и прах. Вълната преминава надолу по тялото и стига до краката, които остават сковани. Вече не само достойнство нямаш, нямаш нищо. Едни сковани крака и поглед,  който не знае на къде да се насочи. Разбира се към земята, казва за последно достойнството и се отдалечава от теб за да се скрие някъде напълно. Така, че да не го виждаш. Играе на сляпа баба. А ти си сляпа душа

"Малка рибла"

Книгата "Малка рибла" свързва. Щом я отворите, зачетете и навлезете дълбоко, нещо се променя във вас. Може да настръхнете, може да заплувате или просто да се отпуснете, но няма да изпитате нищо негативно. Книгата е "сборник", както е посочено в сайта на фондация Ванеса Виденова, но това не са просто текстове, не са само думи, преживявания, споделяния, мнения. Това са вибрации. Вие също започвате да вибрирате. Тази книга е написана "за да промени света". Ние всички променяме света. Но промяната е не само осъществяване, не само действие, просветляване. Промяната е високо енергийна вибрация. Тази вибрация събира всички. И ако не забравяме, че тук на Земята не сме само розови, червени или само светли, има състояние в което да сме неутрални. В този смисъл можем да усетим себе си, прочитайки книгата. Да не сме категорични, знаещи, можещи, безгрешни, да не сме само добри или само лоши, или само силни или само слаби, да не сме едно или друго нещо. А да сме

осем часа

В живота си ще стигнем до бръчките. В тях има една особена красота. Променят те. Всъщност какви изисквания поставя обществото към младостта. Да се доказваш, да вършиш няколко неща, да работиш повече от 8 часа, дори и денонощно понякога, да правиш кариера, пари. Да живееш в един модел на отдаване под наем на себе си за нещо, което не съществува реално. Все едно работиш за един измислен мит, който е поставил изисквания, модели, представи, че светът е това и ние трябва да сме част от този механизъм, който все по - често го наричат матрицата. Но изискванията на днешния ден са различни от тези преди 30 - 50 години, а от тогава и даже още по - назад във времето, нищо не се е променило в една създадена матрица, която всъщност е създадена за нас. Но същевременно тя е създадена от нас. Няма никой друг зад нея. Това сме ние. Ние сме матрицата. Каквото и да работиш важно е да намериш себе си там. И когато го откриеш вътрешно, да го изразиш навън. Да можеш да го проявиш. И двете неща н

свободата в брака

Беше слънчев първи януари. Следяхме стъпките в снега. Отпечатъци от грайфери. Цяла човешка история на някой минал преди нас. Къде е тръгнал? С кого? Дали е бил сам? Или е бил с кучето си? Дали са били само той и кучето? Лапите в снега бяха големи. Вървяха с човешките, близо до тях, неотлъчно. Понякога излизаха от снега и ставаха кални, но не се отклоняваха от обувките. Човешките стъпки обаче бяха хаотични. Различни. Търсещи свобода. Имаше красиви отпечатъци. Имаше и дамски, малки, които тичаха по мъжките, по – едри и големи обувки. Следите в снега бяха като следите в душите ни. Вървят нагоре. Сами или с партньор. Понякога и с куче. Понякога сами. Изкачват се, а след това се връщат. Същите, но по - бързи, по - осъзнати. Свободни ли сме, когато сме сами и можем ли да сме свободни, когато сме обвързани. Стъпките ни не напускат очертанията на пътя, следват общоприетите норми, за да не се отклонят от изпитаното, от изминатото от другите. Свободата в една връзка е различна от вер