Парчета любов

Първата любов е изненадваща, връхлитаща и страстна, бурна, скрита, неугасваща. Непозната, стряскаща. Първата любов е начинаеща, неясна, тайна и опасна, безнадеждна, безрезервна и безгласна. Неопитна, незнаеща. Единствена, безкрайна, властна. Втората любов е осъзната, балансирана и трудна, сладостна, красива, регулирана. Позната, ясна. Втората любов е опознаваща, спокойна, силна и прекрасна. Търсеща и чакаща. Мъдра, тиха, разтоварваща. Третата любов ...

Всяко нещо ново в политиката е започвало с добро. С добри намерения. И какво се случва след това е необяснимо. Идеята потъва, за мъглява се в някаква пагубна енергия на заблудата, на пошлостта и гордостта. Къде точно се случва това засмукване, центрафуга и промяна на намеренията? Вихърът е силен и действа като магия. Направо омагьосва. И то бързо и неусетно. И това се случва при първата крачка във властта. Тръгват с крак и той е засмукан, в тъмния тунел, заедно със всичко останало. И това се повтаря винаги, години,  десетилетия, векове. Като прокоба е. А хората в обятията на властта са влюбени, за тях това е непорочната любов, а не зла магьосница. Дяволът така прави, той е мил и приятен. Едностранчив и не споменава нищо друго. Интересуват го само дяволски работи. Анархията, като противоположност на властта не би следвало да означава безвластие. Безвластието е свободата. Без власт означава без някакой да налага мнението си за постигане на целите си, които в повечето случаи с...

Понякога ми е ужасно мъчно. Не за нещо. Не за някой. Мъчно ми е за света. И за безкрая. Няма край във нищо и това е трудно. Няма край дори във края. Затова ми е ужасно мъчно. Че живеем, за да ни боли. За да се ошлайфваме, да се обрулим. За да сме отчаяно сами. За да се опитваме да се променяме. Да се изправим на крака. Когато падаме да се огледаме. Да си разменяме вина. Понякога ми е ужасно мъчно. Че се изоставяме. Че се разделяме. А след раздялата забравяме. И никога не се завръщаме. Понякога ми е ужасно мъчно. Че имаме сълзи. Че ни е страх. Че кучето навън изпитва същото. А ние му отвръщаме със гняв. Понякога ми е ужасно мъчно. Не за живота. А за смъртта. Мъчно ми е, че е хубаво. И че има светлина. Но не я заслужаваме.

Има нещо в този път. Нещо тягостно, нещо забравено. Три пъти се опитваме да преминем и да продължим и все не можем да стигнем до никъде. Тръгваме и се връщаме. Последният път заваля дъжд и той ни върна. Облаците бяха точно над нас. Тъмни и тягостни, като пътя под тях. А първият път изминахме най - много разстояние. Потъвахме все повече в някакво друго време. Хем си тук, хем не е сега. Наситено и тягостно усещане със всяка крачка. Очакваш, вървейки, да се освободиш от тази тягостност, но не можеш. Времето те притиска. Не ни остана време да стигнем до някъде и се върнахме. Вървяхме без цел. Като се съди по табелите, пътя води до стара хижа. Два часа ходене и си там. Но навлезеш ли по пътя, нещо започва да те спира. На мен ми стана мъчно, идваше ми да заплача, без причина, спомних всички тъжни мигове. В главата ми се появиха образите на близките ми, който не са тук на Земята вече. Сякаш много отдавна от тук не е минавал никой. Птиците като че ли заобикаляха. Път, който без хора пуст...

В началото на лятото попаднах на International Dans Festival, Haskovo, Bulgaria "Magic World" 2018 г., във вторият му ден. Топло, задушно и тихо време, което си противоречеше с това, което ме въвлече в залата на фестивала. Въпреки, задуха танците се оказаха разхлаждащи. И се потопих, нищо не подозираща, в нещо ново, което ме събуди, в една енергия, театралност, символика.... Не очаквах така да ме грабне, но това беше наистина вълшебство. Вярвам в тези вълшебства. Телата са изразно средство, те говорят без думи. С танците можем да изразим не само какво можем и какво сме научили, а какво мислим, какво искаме, за какво копнеем, към какво негодуваме. Децата не само танцуваха, те рисуваха с движенията на телата и сътворяваха какво мислят за света. Седнах в една голяма "соц" - зала, а се пренесох в бъдещето. Силната музика беше задължителна за фестивалите и ме заведе по един въображаем път, който щях да измина. Седнах на един от предните редове и потънах в седалката. Сл...

Ще запълвам липсващата половина в мен с малки половинки, късчета любов. Подарени ми. И в очакване на моя вътрешен, душевен ред ще живея с половината. Моя тих урок. Като във въображение. Цялата любов ще я държа отвътре. Ще копнея без да я отдавам. И накрая от любов разкъсана. Ще се разгърмя. Отчаяно.

*** Тя стоеше на края на камъка и водата обливаше тялото. Нежността й събуждаше галещо всяка нейна частица отдаденост. Във гърба й лъчите я топлеха. За опора й служеше Слънцето. А Луната отсреща се канеше да обгърне Земята в потайности. Този миг тя отдавна го помнеше. Той я връщаше тук и във себе си. Разговаряше мислено в спомени щом ръцете си смело разперваше. И наоколо ставаше тихо. По - красиво не може да бъде. Миг на тайнствена сила се опитваше да я обгърне. И приемаше всички въпроси, като отговор на молбите й. Леко пристъпваше боса и говореше тихо с лъчите.  *** Той се питаше има ли сила да погледне отново назад. Да повярва, че може завинаги да се влее във любовта. И отпуснал глава върху пясъка, с поглед към небесата, той усещаше колко е лесно да потъне сам в тишината. Да забрави за всичко, което пречеше да си повярва. Да прегърне със мисли морето и себе си да наблюдава. А във него кипеше вълнение, като бурните морски вълни. Те...