Моделите на нашето страдание
повтаряме като сезонни сцени.
Забулени в мъглата на съзнанието
накрая се предаваме сломени.
От собствената си игра на осъзнатост,
от мъдрата си вяра и незнание.
Приели сме си ролята на святост
и не излизаме от очертанията.
Но вариантите не са еднакви.
И тайните не са изречени докрай.
Усещаме накрая, че сме празни,
когато ни принудят да признаем.
Научените роли се провалят. Претъпканите зали запустяват.
Остава ни вибрация от врява
и всичко старо продължава. ...
Коментари
Публикуване на коментар