Метростанция "Люлин"

Пътуването с метрото е едно повтарящо се действие, състоящо се от поддействия. Качваш се, слизаш, четеш, мислиш, виждаш и не виждаш, не говориш, говориш по телефона или просто забравяш, че си в мотрисата. И през цялото време един монотонен глас те подсеща къде си и коя е следващата спирка. И не забравяйте багажа си, защото в днешния свят, никой няма да го намери и да ви го върне.

И в тази монотонност понякога има различия. Заставаш на различни точки на перона, качваш се от различни врати и сядаш на различни места, в различни посоки. Срещаш различни хора. Мълчите по различен начин. Колко е хубаво да се потопиш в дълбините на подземното пътуване. Влизаш в тунела и изчезваш в тълпата. Чудиш се даже от къде дишаш.

Вечер си уморен и най - вече искаш да седнеш, когато пътуваш дълго. Защото денят е бил дълъг и дори да си бил натоварен умствено, тялото ти все пак е уморено.

Аз в повечето случаи ги разпознавам. Хората, които ще слизат скоро. Личи им по стойката. И се ослушват вече за спирката. Стоях с едната ръка хваната за лоста и ето мястото пред мен ще се освободи най - накрая. С другата си ръка държах книга и четях, сякаш не ми правеше впечатление, че мястото ще се освобождава. Усетих дребното тяло на жената до мен, която понечи да седне. Тогава аз се почувствах силна, не усещах вече търнящото си тяло. Енергията ми се възвърна. Жената обаче се спря, защото и аз тръгнах да седна. Със жест, тя отстъпи на мен и ми посочи седалката. Но същото направих и аз. Започнахме мълчалив спор с жестове за това, кой да отстъпи. Тя държеше аз да седна. Аз не се предавах лесно. Тя тихо и заглушено произнесе : "Седнете". И понеже бях по - висока и произнесох по - силно думите : "Седнете вие", може би затова надделях аз, в един момент. Жената седна най - накрая, а аз продължих да чета. Бях доволна. Усетих нова сила, аз се чувствах добре и без капка умора. Както си четях обаче, погледнах към жената.

Тя беше хванала челото си с ръка и едва придържаше главата си от умора. Ръцете й бяха слаби и изтощени. Лицето скрито под едната длан. Нейният тежък ден премина през очите ми. Тежката работа беше изтощила и тялото, и главата й. Тя придържаше мислите си с ръка, за да не изгърмят в метрото.

Ако някой срещне тази жена, която ми отстъпваше упорито мястото, въпреки силната си умора, моля да и предаде, да не се притеснява, защото Вселената разпределя местата по най - правилния начин.