Градски кучета

          

Един автомобил се движеше с умерена скорост по широкия булевард. Един чифт човешки очи наблюдаваха всичко, което се озовеше пред тях, през прозореца на автомобила, докато той отминаваше. Хора, къщи, съзнателни движения, в определени посоки, бързане за работа, за училище, за някъде. Едно ежедневие, различни хора, много ситуации. И преминаващия автомобил, точно в този момент. По радиото звучеше музика в тон с гледката. Всичко беше различно, в този момент, като във филм.

        Животът, извън филмите не води до определен край, с определена поука или развръзка, ако наистина не се осъзнае това. И дори след него, след осъзнаването, всичко продължава в последователността на верига, няма край, няма начало.

        Вероятността едно улично куче да пресече пред минаващият автомобил на пешеходна пътека не зависи, нито от кучето, нито от автомобила. Зависи от случайността. Случайността е във всичко. Но тази случайност не е случайна.

* * *

Две кучета вървяха бавно, едно след друго по алеята за пешеходци. Автомобилите профучаваха покрай тях. Двете кучета бързаха. Първото беше кафяво, по – високо, с чиста и гладка козина. След него вървеше по – малко кученце, рошаво и бяло. Първото беше водача. Малкото следваше стъпките му.

Двете кучета пресякоха през градския парк и се отправиха, със същото темпо, към края на града. Вилната зона беше високо и скрита от възможността да се види от магистралата. Само, ако някой автомобил намалеше скоростта си, можеше да се забележат, в далечината, керемидите на някои къщи. Но там имаше само малки, ниски вилички, направени някога, но сега забравени. Може би след време пак да потрябват и собствениците им да се върнат в тях. Само в дворовете на една, две, се забелязваха посадени и оформени малки градинки.

Кучетата продължаваха нагоре по пътеката. От града до тук не бяха спирали никъде. Времето беше влажно и тук вече беше кално. Наоколо беше тихо и красиво. Ранобудните птички пееха по клоните за добро утро. Жужеха пчели, в далечината лаеха кучета. Не се чуваше шума от моторите на автомобилите по магистралата. Тук природата бликаше в своята същност над града.

Двете кучета влязоха в двора през отвор на ръждясалата ограда. Вътре беше неуютно, погледът обхващаше множество предмети, разхвърляни наоколо, неопределени неща, ненужни никому, неподредени, натрупани, незнайно за какво. Вратата на старата къща беше отворена. Двете кучета влязоха направо вътре.

            -          Ето ви и вас. Пак сте скитали цяла нощ – старият  човек поглади брадата си. Косата му беше дълга, мръсна и рошава. Едновременен лай от двете кучета се чу от към входната врата. В стаята беше студено. И тук, както в двора беше отрупано с предмети. Старият човек допи чая си, хвърли няколко късея хляб на пода, които изчезнаха веднага, и излезе. Чу се скърцането на старата количка, която се отдалечаваше по пътеката. Кучетата останаха в къщата и заспаха до леглото му. Днес старецът пак отиваше към града. Количката му беше празна, но той винаги я връщаше пълна с предмети. Намираше и храна за него и кучетата.

                * * *

            Следователят седеше зад бюрото си. В кабинета беше светло и миришеше на цигари. Той държеше телефона и пресмяташе, на калкулатора му, размера на кредита си. Около прозореца имаше много цветя, на рафта с книжата беше подпряна картина, рисувана от местен художник. Образът беше ясен и съвпадаше с обстановката в този кабинет. Картината имаше заглавие, в долния ъгъл, върху листче с надпис, с дребен шрифт пишеше: „Следовател разпитва свидетел”, в другия край личеше автентичен подпис на художника.

            Телефонът в ръката на следователя звънна.

            -          Господин Георгиев.

            -          Да, слушам ви – очите му гледаха през прозореца – Тръгвам, тръгвам веднага.

            Взе бързо чантата си с документи и излезе от стаята.

* * *

         - Пак превишена скорост, пак пострадал – следователя изричаше тези думи замислен и загледан към празното пространство навън от автомобила, с който се движеха. Шофьорът до него обаче му отговори:

            -  Човекът бил добре, в болницата е, ще го оставят на легло.

Когато стигнаха до мястото, вече почти се свечеряваше. Пътят беше равен, а в периметъра на случилото се, освен парчета от счупения фар на автомобила, имаше разпилени предмети, като че ли изсипани от кофа за боклук – празни кутии от безалкохолно и бира се търкаляха по асфалта, кашони, дезодоранти, стъклени шишета и една количка, с две гумени колела от велосипед, ръждясала и изкривена, лежеше обърната настрани.

* * *

           - Къде е пострадалия от катастрофата?
        - Ето, ще ви заведа. Докторът го прегледа, добре е. След малко ще го качим в отделението.
        Миришеше на спирт. Жена в бяла престилка им показа къде да отидат. Следователят влезе в една от болничните стаи. Тя беше почти празна. В нея беше оставен сам пострадалия човек, на подвижно легло на колела, покрит с бял чаршаф. Под чаршафа сякаш нямаше тяло. Слаб, костелив, пострадалият беше превързан добре и спокойно лежеше. Когато влязоха в стаята следователя и неговия колега, той се обърна към тях и се усмихна. Лицето му беше покрито с дълга, неоформена, прошарена брада, косата му беше мръсна и разрошена на възглавницата.

          -          Вие сте Борис?
          -       Аз съм, да, аз съм – гласът му беше равен, с приятен тембър, очите му блестяха и гледаха живо.
          -          Трябва да ви разпитам… Да ми разкажете какво се случи, как стана всичко?
          -          Разбира се. Ще ви обясня… - човекът не бързаше да говори. Беше спокоен – аз си вървях по улицата, по магистралата, блъсках количката пред себе си… - следователят му зададе въпрос, но Борис го гледаше в очите и отричаше - Не, не бях на тротоара,.Не. Бях на банкета.… Бях по улицата… с количката си, блъсках напред количката си.

* * *

Служебния автомобил напусна паркинга на болницата. Завъртя се бавно в празното пространство и се отдалечи сред нощната тишина. Градът спеше, нямаше други автомобили по улиците. Само жълтата светлина на светофарите мигаше в тъмнината на всяко кръстовище.

- Този човек ми напомня на някого … не знам… от тази брада не можах да го видя. Но говори ясно, правилно, грамотно. Иначе е клошар, нали?

- Клошар е от дълги години. Познавам го. Живее сам. Семейството му – жена му, децата му – живеят отделно. Той живее някъде сам, не знам къде. Но беше следовател, през целия си живот. Пенсионира се и стана клошар. … Обикаля по кофите в града с една количка.

Георгиев гледаше през затвореното стъкло на служебния автомобил и напрягаше ума си. Една картина изплува в съзнанието му, образа на следователя пишещ на машина и Борис, пострадалия човек. Това беше той, следователя от картината в кабинета му.