Парчета любов

А всъщност всичко толкова е просто. Като снега, като дъжда, като росата. А ние тук сме само гости. На света, на Бога, на Земята. А всъщност всичко толкова е просто. Като врабчето, като лъва, като цветята. А ние тук сме само гости. На тишината, на пръста, на красотата. А всъщност всичко толкова е просто. Като морето, като сълзите, като планината. А ние тук сме трудни гости. С неосъзнатост. С неразбирането. И с делата. И става всеки ден по - трудно. Да сме добри, да сме по - силни и да сме сами.

Животът ни не е красива песен или красиви парещи слова. Но красотата е по - видима и ясна сред бурята и гъстата мъгла. Животът ни не е любов безмерна или пък силна обич към света. По - скоро всяко нещо прекомерно превръщаме в човешка суета. Животът ни не е безкрайна радост или усмивки, сладост, през деня. Защото любовта за нас е слабост. Смехът е нашата самота.

Дошла съм тук да се объркам от цялата любов във мен. Любов, от мислите отхвърляна, която скривам всеки ден. И всеки миг да бъде трепет, да съм надраскан лист. Любов, по - земна и от пепел, по - крайна и от послепис. Защо ми трябва да се влюбвам, да бъда плачеща душа?! А не красива пеперуда, безчувствена и без крила. Ще тръгна някога от тука, в пашкулена любов обвита - несподелена, нарисувана, изпята, но изтрита.

Когато ме целунеш ненадейно, бързо, страстно. Като рязък ход. И аз ще ти отвърна опиянено, влюбено и яростно. Без ропот. Ще бъде всичко шеметно, неповторимо, властно. Ще бъде вечен миг. И аз ще се загубя в теб непоправимо, неразумно, страстно. Със последен вик. Когато ме целунеш тихо, плахо, парещо. Като безмълвен срив. И аз ще те целуна силно, бавно, галещо. Завинаги. Когато го направиш, ще пламне огън, бурни страсти. Ще стана дим. И ти ще се загубиш в мен внезапно, приказно, ужасно. Ще сме сами.

Ще се завръща душата ми на Земята отново. За да измине до края света. За да не бъде такава, каквато не иска да бъде сега. Ще се завръща сърцето ми на Земята отново. За да намери онази любов, която да вземе със себе си горе, когато напусне самотно света. Ще се завръщам безформена на Земята отново. Не съм разбрала в какво. Но усещам, че има безкрайности много и много въпроси "Защо?".

Някои къщи отдавна са напълно празни. Никой не идва в тях. Предметите вътре си стоят по местата, така както са оставени. Прашни и непотребни. Минаваш покрай тези къщи и усещаш някакво минало. Нещо забравено вътре. И се чуват едни отминали гласове, с едни отминали разговори. Тези къщи нямат настояще. Стоят и чакат. Като призраци. И клоните на плодните дръвчета в двора, почукват по прозорците. А вътре няма никой. Само тишината. Неподържани дворове. Занемарени пътеки. Спуснати завеси. Някои къщи са напълно празни по едни и същи причини. Възрастните си отидоха, а младите са в други земи и по други къщи. И никой няма да се върне в тях скоро. Защото тези къщи са в България. Най-вероятно внуците и правнуците ще дойдат тук някога, за да осъществят мечтите си. За да върнат надеждата. Така казват. А къщите ще запазят всичко непокътнато, до тяхното завръщане. За да започне всичко отначало. Но по друг начин.

Простете на другите, простете на себе си. И не да си кажем : "О, прости ми, ти който си срещу мен и ме нараняваш, недей моля те спри!" или "Аз теб те изтощавам, прости ми, но не мога иначе!". Или : "Прощавам си, защото съм си такава!". Не са достатъчни думи. За да простим, преди това трябва да го изживеем. Прошката е  дълъг и трансформиращ процес на приемане. Приемете. Приемете другите, приемете себе си. Вие сте това, което сте, вие сте сътворение, аз съм сътворение. Това никой не може да го промени. То е неизменно. Ние сме тук и сега. Какво да правим тогава? Как да живеем едни с други? Как да живеем със себе си? И ако не се приемем, ще си отидем от този свят с огорчение, с тъга, с болка. А какво означава огорчение и всички други тегоби и несъответствия? Означават неприемане. Неприемане означава, че не сме простили. Когато не сме простили означава, че не сме приели. Наистина не сме сами. Ние всички сме тук. И си пречим ли? Светът е голям. А колкото п...