Парчета любов

Каквото и да сторим, е все едно. Дори да не говорим, е пак любов. Думите не казват, а си мълчат. Ръцете не показват, а ни болят. Където и да ходим, сме в този свят. Облечени във мода, а без душа. Имиджа е външен, а сме сърца. Душите ни измръзват, от самотата. Със който и да плачем, сме разделени. Сами сме в здрача, дори неземни. От сълзите си, сме отровни. А от очите ни, капят спомени.

Така е всеки празник. Напрегнато и приказно. Усещаме се странни, а всъщност истински. Еднакви в суматохата. Различни в свойте избори. Препълнени с очаквания, а всъщност тихи. Във края на годината, с началото на другата, очакваме безмислено, вълшебно сбъдване. В момента на преливане един на друг да кажем, че нашето пътуване зависи от багажа. Зависи от мечтите ни, от целите и мислите. Дали сме се обичали, дали сме чували. Дали сме се замисляли, дали сме чакали. Във края и в началото да хванем влака. Моменти, във които сме тук и знаем, че нищо не зависи от календара.

Изгубих се по пътищата разни от опити и търсене на истини. Не знам коя съм и защо съм празна и не открих какво съм искала. Изгубих се, а бях на място. Не съм прекрачвала през граници. Стоях си във родината натясно. Но не разбрах какво ми казват. Изгубих се, дори когато вярвах, че по - добра от мене няма, че род, родина са ми ясни. Изгубих се във тази драма. Когато си намеря очертанията, ще очертая своята картина. Защото вярвам във призванието, че аз съм своята родина. Когато се почувствам силна, по - силно ще се разпозная. Със силата на моята фамилия, от тук до края на безкрая. Дали ще се завърна като песен? Дали отново тук ще се потърся? В земята във която съм родена отново тухо да възкръсна. Защото всички ние сме отломки от скалите на света около нас. Но малка част е нашта болка, която сме утъпкали безгласно. Забравихме, че има неизпяти песни в сърцата скрити от света, че да признаем не е лесно, по - лесно е да сме в мъгла. Забравихме, че ...