Тишината в самотата
не разкрива нищо.
Дали е края на душата,
а всъщност всичко?!
В самотата се потапям
като в бяла пяна.
Тя за мен е допир
до една забрава
на това което е,
на всичко пошло.
Дава ми по ясен ден,
по лесно робство.
Заблудени и занемарени,
в собствен блясък,
няма как да бъдем откровенни
щом говорим с красък,
който е едно безсилие
да сме ние себе си.
Да се чуем и открием
все по яростни
към безкрайните ни сили.
Да сме истински.
Да сме свободолюбиви.
Да сме приказни.
Всичко откровенно
е във тишината.
Със стоенето във нея
откроявам яснотата.
Тя мълчи и казва много
за душата ни.
За емоциите и огъня
във сърцата ни.
Тя е всичкото, което имаме
и е само наша.
Да мълчим и да разбираме
думите на тишината.
Тя е свързана със
сетивата ни.
Отчаянието и Самотата
са в душата ни.
Но телата и душите
са в единството,
във взаимносвързана любов.
И предимство има само Бог.
Коментари
Публикуване на коментар