Парчета любов

*** Тя стоеше на края на камъка и водата обливаше тялото. Нежността й събуждаше галещо всяка нейна частица отдаденост. Във гърба й лъчите я топлеха. За опора й служеше Слънцето. А Луната отсреща се канеше да обгърне Земята в потайности. Този миг тя отдавна го помнеше. Той я връщаше тук и във себе си. Разговаряше мислено в спомени щом ръцете си смело разперваше. И наоколо ставаше тихо. По - красиво не може да бъде. Миг на тайнствена сила се опитваше да я обгърне. И приемаше всички въпроси, като отговор на молбите й. Леко пристъпваше боса и говореше тихо с лъчите.  *** Той се питаше има ли сила да погледне отново назад. Да повярва, че може завинаги да се влее във любовта. И отпуснал глава върху пясъка, с поглед към небесата, той усещаше колко е лесно да потъне сам в тишината. Да забрави за всичко, което пречеше да си повярва. Да прегърне със мисли морето и себе си да наблюдава. А във него кипеше вълнение, като бурните морски вълни. Те...

Аз си нося мечтите във чанта и ги вадя когато поискам. Да ги видя дали са останали или тайно от мен са напуснали. Те стоят си така непокътнати, във тефтери прилежно записани. Номерирани и подредени. А във края стоят разпокъсани. Все по - трудно е да проумея как веднъж ще изкочат навън, щом така всеотдайно ги крия, без вода и без въздух, на тъмно?!

Любовта си стои непотърсена във сърцето, което я крие. Силно, шеметно, много разтърсващо може тази любов да избие. Като огън запален от страсти. Като песен кръжаща със вятъра. Като думи изречени гласно. Като допир случаен с телата. Но дори като гръм да се сблъскат две любовни насрещни желания, щом сърцето пак я отблъсне любовта си остава терзание. Не се обръщам и не я желая. И любовта се скрива в мен. Не виждам начини да я призная. Превръщам я във песен.

Стоя захвърлена от себе си, във ъгъла на своите желания. Не си говоря и не се разпитвам, за нищо от което се нуждая. Облечена съм във разкъсани парчета, от любовта и от мечтите неизречени. Душата само ми е разсъблечена, но се е скрила зад завесите.

Когато сбъркам можеш ли до ме прегърнеш и укорително, приятелски да ме погледнеш? С едно разтърсване отново да ме върнеш,  във скучните, безлични, сиви делници. Не е това, което искам да живея. Не е любов и вяра, а тъга и самота. Със всичко и със всеки искам да се слея. А всъщност трябва ми заключена врата.  Когато сбъркам можеш ли да преобърнеш погрешната ми мисъл за света? Да ми покажеш, че света е зрънце, което ще покълне в любовта. Не е възможно всичко да е пропиляно. Все още може новото да се роди. Все още може би си заслужава да се опитаме и да го сътворим.