Парчета любов

Аз исках да ти кажа две неща. Да ми простиш и колко те обичам. В мълчанието си аз разбрах това, което ти отричаш. Не мога да ти кажа две неща. А хиляди превзети думи. Аз истината я избрах отдавна по между ни. И вместо да ти кажа. Аз мълча. Не мога да се боря. С мълчанието си ще ти обясня, по - ясно от това да ти говоря.

Защо рибите се хващат на въдицата? Защото са чисти, наивни и добри. Но сушата убива рибата. А тя се озовава там, защото човекът е пуснал куката, примамката. На тънката водна повърхност остава плувката. За него е удоволствие, хоби, занимавка. Да лови рибите. Да ги примамва, да ги чака и да ги извади от техният воден свят. За да ги лиши от него. И рибата при цялата си хитрост, гъвкавост, неуловимост и бързина се лови на въдицата. Всяка рибка в мен се лови на въдицата, всяка мечта ме убива, защото рибаря и рибката са едно. Съществуват заедно, паралелно. Хващам се на въдицата и си мисля, че ще бъда щастлива така. Че това е моето привидение. Заражда се вяра. Мисля си, че съм намерили себе си. До ден, два. А за рибата на сушата са секунди, минути и край. Отърваване. След това няма мечти, няма наивност, няма добрина. Всичко изчезва. За да се спася. И да опитам отново. Постигна ли мечтите си, какво ще ми остане? И когато намеря себе си днес, утре започвам наново да се търся. Когато с...

Да се разболееш не е лесно. Но когато си готов става лесно. Бързо и внезапно. И докато преди това се реем нанякъде, борим се, противопоставяме се, негодуваме, гледаме напред, настрани, назад, с болестта се появява погледът навътре. За да видим себе си. Когато се разболях имах толкова много време за себе си, че не знаех какво да го правя. Започнах да вървя по пътя за планината и минавах всяка сутрин през къщите до там. Животът вървеше в обикновения ред. Всички тръгваха за работа, изкарваха колите си, бързаха да не закъснеят. Аз не бързах за никъде. Бях сама със себе си в големия град и не знаех какво да правя с това „себе си“. И си подарих безвремие, безсмислие и тишина. Медитирах на тайни кътчета около селото, когато ходех там. Знаех, че си принадлежа. Знаех, че това е моето време и го запълвах с празнина. Беше тихо в душата ми. Болестта я оставих в болницата. Един ден, когато си тръгвах от там, срещнах човек, току що изписан, след дълъг престой, сред кашлящите и хрипащи болни,...

А всъщност всичко толкова е просто. Като снега, като дъжда, като росата. А ние тук сме само гости. На света, на Бога, на Земята. А всъщност всичко толкова е просто. Като врабчето, като лъва, като цветята. А ние тук сме само гости. На тишината, на пръста, на красотата. А всъщност всичко толкова е просто. Като морето, като сълзите, като планината. А ние тук сме трудни гости. С неосъзнатост. С неразбирането. И с делата. И става всеки ден по - трудно. Да сме добри, да сме по - силни и да сме сами.

Животът ни не е красива песен или красиви парещи слова. Но красотата е по - видима и ясна сред бурята и гъстата мъгла. Животът ни не е любов безмерна или пък силна обич към света. По - скоро всяко нещо прекомерно превръщаме в човешка суета. Животът ни не е безкрайна радост или усмивки, сладост, през деня. Защото любовта за нас е слабост. Смехът е нашата самота.

Дошла съм тук да се объркам от цялата любов във мен. Любов, от мислите отхвърляна, която скривам всеки ден. И всеки миг да бъде трепет, да съм надраскан лист. Любов, по - земна и от пепел, по - крайна и от послепис. Защо ми трябва да се влюбвам, да бъда плачеща душа?! А не красива пеперуда, безчувствена и без крила. Ще тръгна някога от тука, в пашкулена любов обвита - несподелена, нарисувана, изпята, но изтрита.

Когато ме целунеш ненадейно, бързо, страстно. Като рязък ход. И аз ще ти отвърна опиянено, влюбено и яростно. Без ропот. Ще бъде всичко шеметно, неповторимо, властно. Ще бъде вечен миг. И аз ще се загубя в теб непоправимо, неразумно, страстно. Със последен вик. Когато ме целунеш тихо, плахо, парещо. Като безмълвен срив. И аз ще те целуна силно, бавно, галещо. Завинаги. Когато го направиш, ще пламне огън, бурни страсти. Ще стана дим. И ти ще се загубиш в мен внезапно, приказно, ужасно. Ще сме сами.

Ще се завръща душата ми на Земята отново. За да измине до края света. За да не бъде такава, каквато не иска да бъде сега. Ще се завръща сърцето ми на Земята отново. За да намери онази любов, която да вземе със себе си горе, когато напусне самотно света. Ще се завръщам безформена на Земята отново. Не съм разбрала в какво. Но усещам, че има безкрайности много и много въпроси "Защо?".